Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Гъста мъгла се спусна над сцената. Публиката беше объркана какво се случва. Последва писък и музиката спря. Когато мъглявините се разсеяха, на мястото на войните стояха отвратителни зомбита, обсебени от мори. Виктор и Тоска бяха напуснали сцената. Излаях заповед по радиостанцията:

— Изиграха ни! Действайте!

— Мамка му — изпсува Елена. — Всеки път в една и съща мотика се удряме. Всеки път!

— Почват да ми писват тия купешки номера с призоваване на разни парцали и сополи.

„Писнали“ е меко казано, защото бях уплашен като заек. Ритуалът, който Виктор извърши, му даваше сили, десетократно надхвърлящи моите. А всеки път когато някой направеше нещо забранено, изскачаха мори.

Кучетата нахлуха с извадени мечове и копия на сцената и влязоха в бой с духовете. Публиката избухна в аплодисменти, като си мислеше, че това е част от шоуто, без да подозира, че животът е изложен на опасност. С Елена и нейната дружина се качихме на сцената със свален камуфлаж. Публиката реши, че и ние сме част от шоуто, което между другото бе зрелищно, защото на мястото на един убит дух изскачаха още два.

Имах вяра на моите хора. Затова с Елена се спуснахме към гримьорните, където нахлухме като варвари, готови да всяват хаос. Разбутахме актьорите, които се преобличаха за последното си излизане. Със заплаха за бой Елена се опита да разбере, къде са Сибил и Виктор, но никой не й отговори. Докато тя се разправяше, аз проверих по радиостанцията отряда пред командната зала. Никой не ми отговаряше. Изтръпнах и предупредих Елена.

В този момент радиостанцията ми гръмна.

— Духовете нападнаха хората — обади се едно от кучетата, които бяха на сцената. — Тук става нещо, нахлуват Вълци… отвсякъде…

Кръвта ни се смрази.

— Трябваше директно да се качим на сцената и да ги утрепем — крещеше ядосан Мечока. — Не да гледаме песнички и танци…

— Имам нужда от Игнат и Мечока да помогнат на псетата да евакуират хората — извиках на Елена. — Ти идваш с мен в залата.

— Кой, по дяволите, те назначи за шибан командир — рече ядосано Мечока, който явно бе изнервен от всичко, което се бе случило. Обърна се и ме погледна свирепо.

— Толкова сте сладки, когато сте ядосани — подхвърлих аз.

Усмихнах им се и без да чакам още коментари, хукнах към командната зала. Ели измърмори нещо, прати Игнат и Мечока на сцената, след което ме последва.

С тичане по ескалаторите се озовахме на седмия етаж. Там, в една скрита конферентна зала, зад малка врата, наподобяваща корабен шлюз, бе разположен командитният пункт на автоматона. Вратата бе оплискана с кръв, а двама шамани, които бях обучавал навремето, лежаха убити пред нея.

С бойна готовност прекрачихме прага на залата. Ако шаманите не лежаха в собствената си кръв, щях да ахна от архаичния хардуер, с които се управляваше тази бойна станция. За миг се почувствах все едно съм в някой техноцентър на Северна Корея. Огромна видеостена, сглобена от стари телевизори тип „кашон“. Компютри „Правец“ и пултове с копчета като от стар фантастичен филм.