Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

С дружината се срещнахме на един от входовете на зала едно на НДК. Всички се бяхме въоръжили до зъби, а оръжията бяха добре прикрити под официалните ни костюми. Бях облечен в захабеното сако от абитуриентския ми бал, което още ми ставаше. Носех и една зелена риза, която се оказа скъсана и неизпрана. Приличах на изпаднал германец, както се казва, но за сметка на това въоръжен с воля. Не ставаше дума само за парите, а за съдбата на нашия свят. Кимнах на Елена и останалите.

— За града пътува цяла армия от дружини — каза Мечока. — Ще обсадят сградата, когато пристигнат. Дотогава сме сами.

— Повикал съм подкрепления от кучета — рекох аз.

Притесняваше ме, че Ибрям Ага си бе изключил телефона. Да не би и той да бе станал жертва на някой вълчи капан?

— Време е да влизаме, че закъсняхме — изкомандва Елена.

Влязохме и се настанихме по местата си. Няколко от моите хора, седнали наоколо, ми дадоха знак, че имат готовност за бой. С Елена бяхме изработили няколко варианта на действие. Първото е незабавно нахлуване на сцената, в случай че сценарият с Миро се повтореше. Ако това не се случеше, щяхме да се представим за журналисти и да ги уловим след представлението. В случай на издънка, трябваше да им отрежем пътя до командната зала на НДК. За това се бях погрижил, тъй като всичко бе така занемарено, че в последните години никой не пазеше залата. Шаманите нямаха бюджета да си позволят скъпо платени змейове-пазители.

С над три хилядите си места, огромните тераси и сцена, зала едно бе внушителна. Мюзикълът бе интерпретация на някакъв известен англичанин върху операта от Пучини.

Разбирах малко от мюзикъли и никак от опера, но това, което видях като декори и костюми, ме порази. Бяхме изпуснали първите петнадесет минути, но след като прочетох анотацията, успях да навляза в сюжета. В оригинала ставаше дума за избягал политически затворник, който търси убежище в една катедрала. В центъра на цялата драма е жена на име Флория Тоска, но за разлика от оригинала на Пучини, в мюзикъла сюжетът се случваше в Япония. Затова по сцената се разхождаха, танцуваха и подскачаха хора в костюми на самураи, гейши и они-демони с маски, тъй като явно интерпретацията биеше на приказка.

— Дори няма да изтъквам иронията с избягалия затворник — прошепнах на Ели.

— Дали са ни усетили вече? — попита ме тя.

Орлите, както повечето птици, почти нямаха обоняние, затова рекох:

— Щом ги надушвам, значи и те ни надушват.

Повече не продумахме, защото бяхме нащрек за някой безумен вълчи ритуал на сцената, който да бъде сбъркан от публиката за част от мизансцена. Бяхме се въоръжили с микрофони и радиостанции. Не можехме да допуснем отново гафа с книжарницата. Тук имаше много повече хора, които не подозираха какво може да им се случи. Този път не можеше да се дъним.