Парижката книжарница

Жан Пердю усети как тялото ѝ се разтрепери. Треперенето дойде от средата под пъпа и се разпространи навсякъде като пръстен от вълни. Прегърна я, както стоеше зад нея, за да я подкрепи.

Тялото ѝ вибрираше. Реакцията ѝ издаваше, че дълго, много дълго не е била докосвана. Тя беше като пъпка, скрита в твърд пашкул.

Толкова самотна. Толкова сама.

Катрин се облегна на гърдите му. Късата ѝ коса миришеше приятно.

Жан Пердю я помилва още по-нежно. Галеше само връхчетата на тънките косъмчета по ръцете ѝ, въздуха над голите ѝ ръце.

Толкова е хубаво.

„Още, умоляваше тялото на Катрин, о, моля те, още, толкова време мина, умирам от жажда.“ И същевременно: „О, моля, не, не толкова силно, идва ми много, твърде много. Няма да издържа! Толкова ми липсваше. Издържах дълго, но вече не мога. Бях сурова към себе си, но сега се разпадам, сипя се като пясък, губя се. Помогни ми. Продължавай“.

Нима чувам чувствата ù?

От устните ѝ излизаха само звукови варианти на името му.

Жан…Жан? Жан!

Катрин се отпусна на гърдите му и се предаде в ръцете му. В пръстите му нахлу горещина. Чувстваше се истински, цял мъж, състоящ се от ръце и слабини, от тяло и чувства, от мускули и душа. И всичко това се съсредоточи във връхчетата на пръстите.

Милваше само голата ѝ кожа, без да се докосва до роклята или да я свали. Ръцете, твърди и загорели от слънцето, до крайчето на ръкавите. Отново и отново ги обхващаше и очертаваше контурите им. Милваше тила ѝ, тъмнокафяв, шията, крехка и мека, красиво оформените, хипнотизиращи ключици. Правеше го с връхчетата на пръстите, с палеца, плъзгаше се по мускулите, корави или меки, усещаше ги с цялото си същество.

Кожата ѝ бързо се затопляше. Мускулите под нея се изпълваха с живот, тялото ѝ пулсираше, меко, горещо и невероятно гъвкаво. От пъпката се роди плътен, тежък цвят. Кралица на нощта.

Името ѝ се отрони от устните му.

— Катрин…

Дълго потискани чувства разкъсаха кората на времето. Почувства теглене в слабините. Ръцете му вече усещаха не само какво правят самите те, а и как отговаря кожата ѝ, как тялото ѝ милва неговото. Все едно целуваше дланите и пръстите му.

Как го прави? Какво прави с мен?

Дали да я вдигне на ръце и да я положи върху мека постеля, за да даде почивка на треперещите ѝ колене? Да се наведе над нея и да милва глезените, колянните ямки… Дали ще успее да изтръгне нови мелодии от нея?

Искаше да я види как лежи под него с широко отворени очи, впила поглед в лицето му, искаше да докосва устните ѝ, лицето. Искаше цялото ѝ тяло да целува ръцете му. Искаше всяка част от нея.

Катрин се обърна към него. Сивите очи изглеждаха като дъждовно небе. Възбудени, живи.

Пердю я вдигна на ръце. Тя се сгуши на гърдите му. Отнесе я в спалнята, която бе сякаш огледално отражение на живота му — матрак на пода, закачалка в ъгъла, книги, лампа за четене… и грамофон.

Собственото му отражение го посрещна във високите прозорци. Безлик силует. Ала изправен. Силен. В ръцете му жена, и то каква жена.