Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Отидох при друг телефон и набрах номера.

— Хай. Миямото десу — каза гласът отсреща. Да, той беше.

— Рейн съм — казах аз.

— А, благодаря, че се обаждаш толкова скоро.

— Какво има?

Последва кратко мълчание.

— Не е за по телефона. Какво ще кажеш да пием кафе някъде?

Преди няколко дни щях да приема без колебание. Но сега не бях сигурен.

— Къде и кога? — попитах, за да спечеля време.

— Където кажеш. Веднага, ако ти е удобно.

Фактът, че ми предоставя сам да избера мястото, донякъде ме успокои. Само че какво всъщност знаех за него? Можеше да е от якудза и да ме примамва на тази „среща“ по заповед на Фукумото & синове.

В същото време разбирах, че няма как да го избягвам постоянно. Не и ако исках да си запазя работата. Трябваше да се срещаме веднъж седмично и да си разменяме чантите. Което означаваше, че ако Миямото участва в евентуална засада, могат да ме пипнат при всяка среща с него.

И това само по себе си също беше успокояващо. Защо да си прави труда да ме вика на среща сега, след като съвсем скоро щяхме да се видим по служба? Защо да рискува да ме предупреди?

Пък и той можеше да има полезна информация. Сигурно разсъждавах прекалено оптимистично, обаче в крайна сметка опасността си струваше.

— Мога да се срещна с теб веднага — отвърнах, като мислех за най-безопасното място. — Къде си в момента?

— В Шинджуку.

— Ще дойда за двайсетина минути. Ще ти се обадя пак да ти кажа къде.

— Добре, става. Благодаря.

Гласът му ми прозвуча неуверено. Може да се чудеше защо веднага не му кажа къде ще се срещнем. Това също беше успокояващо — ако беше приел потайността ми прекалено невъзмутимо, щях да реша, че има причина да очаква нервност от моя страна. Засега обаче Миямото явно не усещаше нищо.

Въпреки това нямах намерение да рискувам.

Потеглих към Шинбаши, делови квартал в югоизточната част на града, и се обадих на Миямото от уличен телефон пред станцията на метрото.

— Извинявай, май няма да успея да стигна до Шинджуку. За колко време можеш да дойдеш в Шинбаши?

— В Шинбаши ли? Ъъъ, до половин час.

— Знаеш ли го пасажа с банките? „Тайо“, „Банк ъв Токио“ и „Фуджи“? На Сотобори-дори, срещу Касумигасеки Билдинг?

— Да.

— След половин час ще те чакам във фоайето на „Тайо“.

Той затвори, без да възрази срещу необичайното място на срещата. Може да си мислеше, че имам някаква работа в банката и искам с един куршум да убия два заека. Всъщност не вярвах, че ми готви засада, и прекалената предпазливост ми се струваше малко излишна. В джунглата ми беше станало втора природа, обаче също като в квартирата ми, тук всички сигнали бяха различни. Това беше градът. Стъкло, бетон и светлини. Костюми, коли и ресторанти. Това не беше джунгла. Не беше война.

И тогава се сетих за Свинските очички в „Кодокан“. За усмивката му, докато ме душеше.