Тебеширения човек [bg]

− Не и в „Бикът“, предполагам?

Лицето му се напряга.

− Те знаят ли, че съм тук?

Под „те“ явно има предвид Хопо и Гав.

− Аз не съм им казал. Но онзи ден Хопо те е видял на улицата, така че…

Мики свива рамене.

− Е, не е някаква тайна.

− Защо тогава не биваше да им казвам?

− Защото съм страхливец — отвръща той. — След катастрофата и всичко, което се случи… просто реших, че никой от тях няма да иска и да чуе за мен.

− Не се знае. Мина много време, а хората се променят.

Това, разбира се, е лъжа, но все пак звучи по-добре от „Напълно си прав. Те още те мразят в червата, особено Гав“.

− Предполагам. — Той надига бирата и отпива няколко едри глътки. За човек, който не е голям пияч, се справя доста добре.

Нося му втора бутилка от хладилника и се настанявам на масата срещу него.

− Мисълта ми е, че всеки от нас в определен момент е вършил неща, с които не се гордее особено.

− С изключение на теб.

Преди да успея да отговоря, зад гърба ми се разнася съскащ звук. Водата за спагетите извира. Бързо спирам газта на котлона.

− Да ти помогна с нещо? — пита Мики.

− Не, всичко е наред.

− Всъщност… исках да обсъдя с теб едно предложение.

Идваме си на думата.

− Нима?

− Сигурно вече си отгатнал причината да се върна тук.

− Книга? За тебеширените човечета?

− Първоначално да. Но обмислям също и телевизионно предаване. Вече говорих с един-двама отговорни редактори и те намират идеята за добра.

− Виж, Мики. Знам защо искаш да го направиш, но…

− Не, надали знаеш. — Той надига за сетен път бутилката. — От години избягвам да се сещам за онзи случай. Потискам го, затварям го в себе си. Е, може би вече е време да погледна вината и страха в очите и да се справя с тях.

Лично аз смятам, че е далеч по-добре да събереш страховете си, да ги заключиш в хубава, здрава кутия и да ги тикнеш в най-дълбокия и тъмен ъгъл на съзнанието си. Но всеки си има предпочитания.

− Ами ние, останалите?

− В смисъл?

− Минавало ли ти е през ума дали на нас ни се иска да се изправяме пред страховете си, да се връщаме обратно към всичко, което се е случило?

− Разбирам какво имаш предвид. Наистина. Тъкмо затова и се нуждая от помощта ти.

− Как очакваш да ти помогна?

− Не съм се връщал на това място повече от двайсет години, Ед. Все едно съм чужденец. Но ти още живееш тук. Познаваш хората, те ти вярват…

− Искаш да изгладя отношенията ти с Гав и Хопо?

− Не и като безплатна услуга.

Поколебавам се. Мики приема колебанието ми за неохота.

− Има и още нещо.

− Какво?

През лицето му преминава странно изражение и аз за миг си давам сметка, че всичко, казано дотук за страховете му и за това как искал да ги погледне в очите, е просто глупости — поредната му миризляшка история.