![Щастливият странник [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/0/shchastliviyat-strannik-bg-download.jpg)
Щастливият странник [bg]
- Автор: Пьюзо Марио
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Глобус" и ИК "ЕМАС
- ISBN: 978-954-357-240-3
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щастливият странник [bg]». Краткое содержание книги:
Джино не си направи труда да погледне назад, след като прекоси авенюто. Искаше да намери Джоуи Бианко и парите от леда.
Чу как майка му вика от четвъртия етаж:
— Джино,bestia,къде е ледът? Идвай да ядеш.
Момчето погледна нагоре и видя синьото небе над майка си.
— Идвам след две минути — извика. Изтича зад ъгъла на 30-а улица. И естествено, видя Джоуи да седи на стъпалото, а каручката му беше вързана за железния парапет на мазето.
Джоуи беше увесил нос, почти плачеше, но когато видя Джино, подскочи във въздуха и извика развълнуван:
— Леле, тъкмо щях да викам майка ти. Не знаех какво да правя.
30-а улица беше прашна и много слънчева. Джино влезе в каручката и я подкара, а Джоуи го буташе отзад. На Девето авеню си купиха юнашки сандвичи със салам и пепси. После продължиха по 31-ва улица, където беше сенчесто, и седнаха с гръб към шоколадовата фабрика "Рункел".
Изядоха си сандвичите със задоволството и добрия апетит на мъже, които са имали пълноценен ден: тежък труд, приключения и хляб, подсладен с пот. Джоуи беше изпълнен с възхищение и постоянно повтаряше:
— Боже, наистина ме отърва, Джино. Как го изработи онова ченге.
Джино си мълчеше, защото знаеше, че е научил номера от книжка за птиците, но не каза на Джоуи.
Лятното слънце изчезна. Изведнъж се появиха мрачни облаци. Прашният, нагорещен въздух и мирисът на горещи павета и стопен асфалт бяха пометени от настъпващата дъждовна пелена, освободена от могъщите пестници на гръмотевицата. Във въздуха се разнесе недоловима, призрачна миризма на нещо зелено. Джоуи и Джино се промъкнаха под товарната платформа. Дъждът се процеждаше отчасти през дупките и те обърнаха лицата си към хладните капки.
В сенчестата тъмнина, почти като в изба, имаше светлина колкото да изиграят едни карти. Джоуи измъкна мазно тесте от джоба на панталона си. Джино не обичаше да играят, защото Джоуи постоянно печелеше. Играха на "седем и половина" и Джино изгуби петдесетте цента от леда. Още валеше.
Джоуи, леко заеквайки, каза:
— Джино, вземи си петдесетте цента, задето ме спаси от ченгето.
Джино се обиди. Героите не взимаха пари.
— Хайде — продължи по-уверено Джоуи, — ти ми спаси и каручката. Трябва да ти върна петдесетте цента.
Джино наистина не си искаше парите. Приключението отиваше на вятъра, ако Джоуи му плащаше като за свършена работа. Но на Джоуи почти му избиваха сълзи и Джино някак си усети, че трябва да вземе парите.
— Добре — каза той. Джоуи му ги даде.
Продължаваше да вали. Чакаха тихо, докато Джоуи неспокойно разбъркваше картите. Дъждът не спираше. Джино завъртя половиндоларовата монета на паважа.
Джоуи не сваляше поглед от монетата. Джино я прибра в джоба.
— Искаш ли пак да играем на "седем и половина" с двоен залог? — попита Джоуи.
— Не — отвърна Джино.
Накрая дъждът спря, слънцето се показа, а с него и те изпълзяха като къртици изпод платформата. Изкъпаното слънце беше далеч на запад, над река Хъдсън. Джоуи каза:
— Боже, закъсняваме. Трябва да си ходя. Ти идваш ли, Джино?
— Хаха! — изсмя се Джино. — Без мен. — И изгледа Джоуи, който теглеше каручката си към Десето авеню.
От фабрика "Рункел" излезе втората смяна. Мъжете ухаеха на шоколада, който правеха. Мирисът беше сладък и лепкав като цветята, натежали в освежения от дъжда въздух. Джино седна на платформата и зачака, докато вече нямаше кой да излезе.
Всичко, което виждаше, му правеше огромно удоволствие — тухлите на сградите, тъмночервени от зреещото слънце, децата, които отново изскачаха да играят на улицата, няколкото коня и каруци, бавно приближаващи се към авенюто, като едното добиче оставяше след себе си следа от кръгли, зърнести, напръскани със златисто топки тор. Жените започнаха да отварят прозорци, на первазите се появиха възглавници и лица, бледи, обрамчени от черни коси, надвесени над улицата като каменни чудовища по стената на замък. Накрая очите на Джино бяха привлечени от бързо течащата дъждовна вода в пълните канавки. Той взе малко плоско парче дърво, извади петдесетте цента, закрепи ги на дъската и ги проследи с поглед как отплават към авенюто. После се затича след тях, видя, че наближава Десето, взе дръвчето и монетата и се върна назад към Девето авеню.
По пътя мина край редица празни къщи и забеляза група момчета на възрастта на Лари, които се люлееха на въже, закачено на покрива, четири етажа над тях. Те скачаха от перваза на прозореца на втория етаж и летяха като Тарзан високо над 31-ва улица във въздуха до прозореца на друга празна къща по-нагоре по улицата.