Игри на злото [bg]

Алекс пристъпи към бащата и дъщерята и им предложи сладкиш. Много й се искаше да не се налага да се занимава с подобни баналности, но впечатлението, което оставяше у околните, беше от първостепенна важност. Двамата си взеха по нещо от подноса и й благодариха, доволни от външната намеса, разсеяла напрежението помежду им.

Малкълм седеше в далечния ъгъл на стаята и изглеждаше глуповат и уплашен пред строгата си сестра. От него щеше да излезе отличен съпруг за някоя жена с доминиращ характер. Малкълм си знаеше мястото. Алекс му се усмихна крадешком и сведе очи към пода.

Тъкмо се заоглежда за Бари, когато чу глас зад гърба си:

— Ъъъ, извинете, вие сте лекарката, нали?

Алекс се обърна и с изненада се озова пред нисичката и неприветлива сестра на Малкълм, която я гледаше настоятелно. Жената беше направо жалка на вид: с огромни, стърчащи зъби и малки присвити очички.

— Името ми е Александра Торн и съм…

— Значи вие сте убедили брат ми да не вика полиция?

Жената сложи ръце на кръста си, а нашарената й с дупчици от някогашно акне долна челюст беше решително издадена напред. Алекс едва се удържа да не се засмее. Разликата в ръста им беше толкова голяма, че Алекс усети порив да протегне ръка надолу и да потупа жената по главата. Защо, защо се налагаше непрекъснато да си губи времето с подобни безполезни хора?

— Бихте ли ми обяснили защо сте постъпили така?

— Не смятам, че трябва да обяснявам каквото и да било на…

— Погледнете го в какво състояние е — жената махна с ръка към Малкълм, който продължаваше покорно да седи на място, макар че на лицето му беше изписан неподправен ужас.

— Как сте допуснали онова копеле да причини това на брат ми, а после да се измъкне безнаказано?

— Малкълм сам реши да не вика полицията.

Жената изпуфтя презрително, но някак нелепо, като малко момиченце.

— Да бе! — тя измери Алекс с поглед от главата до петите. — Ама и вие сте една: с прилепналите дънки и високите токчета; ако му наредите, Малкълм ще ви принесе в жертва собствените си племеннички!

В този момент двете момиченца профучаха през общата стая, като при тичането се бутнаха в краката на Алекс, на която предложението да й паднат в ръцете изведнъж се стори много изкушаващо.

Другите в общата стая вече започваха да обръщат внимание на разправията, а Алекс се отегчи окончателно и заговори полугласно:

— Не съм убеждавала брат ви да прави каквото и да било. Той е възрастен мъж и има глава на раменете.

— Как ли пък не! Знам каква ти е играта!

Алекс сериозно се усъмни в последното, но се усмихна любезно в отговор.

— И по-точно?

— Хвърлила си му око. Това е цялата работа.

Да, бе, разбира се, помисли Алекс и малко остана да избухне в смях.