Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Ръцете на Скай се подчиниха, въпреки че й бе трудно да проумее.

— Разбра ли какво се случи на медицинския ми преглед? – попита тя.

— Знам какво е станало – суровото изражение на Полин не се промени. – Но ти си момичето от вестниците. Лицето на женското подразделение на ТСВВС. Онази, която всички искат да видят.

Скай бе сигурна, че невъзмутимата Полин Гоуър бе станала цинична. Непрекъснатото изравняване на пътеки, докато станат гладки като пързалка за кънки, най-после й се бе отразило.

Докато пътуваха към хотел „Мейфеър“, отчаянието на Скай се усилваше. Лондон бе засенчен от баражни балони – сиви планети, които отблъскваха светлината. На земята торби с пясък удържаха града изправен, а осакатени сгради, изкормени от Луфтвафе, разпръскваха вътрешностите си по улиците. Войната бе заличила всички цветове, така че околният пейзаж бе смесица от тъмносини, мръснозелени и кафяви облекла. Внезапно появилият се червен двуетажен автобус приличаше на зейнала рана сред сивотата, също толкова неуместна като внезапно оригване сред тишината на официална вечеря.

Когато пристигнаха, келнерите сервираха военните дажби в чинии от тънък порцелан, сякаш това можеше да превърне храната в гурме. До вратата стоически чакаха редица каски и противогази, приготвени за гостите в случай че зазвучат сирените.

Някой говореше и Скай чу да я представят пред събралите се. Погледите се насочиха към нея.

— Днес присъстват членове на Парламента – прошепна й Полин. – Хора, които искат ние да пилотираме „Спитфайър“ и „Хърикейн“. Хора, които разбират, че е нелепо да се използват боеспособни мъже да транспортират тези самолети из страната, когато ние можем да го правим вместо тях. Въпросът е на живот и смърт, Скай. Тук и сега.

На живот и смърт. Краката на Скай я отведоха до микрофона. Здраво стискаше юмруци, за да се удържи да не разбие чашите и порцелановите чинии в стената, всички тях, така че стаята да прокънти от звуците, които нейният овладян глас би искал да възпроизведе.

Над микрофона погледна към събраните хора, които искаха да чуят смешни истории, да се разсеят от мисълта за бомбите, които може би щяха да се изсипят върху тях вечерта. След това видя лице, което познаваше – маршала, който наблюдаваше опитните полети на жените; който гостуваше в корнуолската вила на семейство Пенроуз и танцуваше усмихнато и прекалено често с майка й. Нейната майка. Която хората в Портлевън одумваха, защото предпочиташе да пилотира самолети, вместо да кани гости на чай. Скай стисна още по-силно юмруци, а ноктите се впиха в дланите й.

Какво ще направиш по въпроса? Думите прозвучаха толкова силно в главата й, сякаш самият Никълъс бе в стаята.

Гневът й избухна. Вдигна глава.

Съжалявам – каза тя само с устни на Полин, после се прокашля.

— Трудно е да бъдеш сам и да мълчиш – започна тя малко прекалено меко. Премести се по-близо до микрофона, докато шепотът затихваше. – Обаче всеки ден, през по-голямата част от деня, аз съм сама и мълча в кабината на самолета. В небето над вас. В облаците. Всъщност – поправи се тя, – очаква се да бъда под облаците, но облаците невинаги са предсказуеми, нито се държат по начина, по който смятат метеоролозите.

Разнесе се сподавен кикот. Маршалът от въздушните сили втренчено загледа Скай, сякаш се опитваше да я омагьоса.

— Майка ми ме научи да пилотирам, когато бях едва десетгодишна – продължи тя. – Предполагам, че не трябва да ви разказвам също и това – отново се чу смях, този път по-силен. – Казваше се Ванеса Пенроуз и обичаше летенето заради самотата. Тишината.

Маршалът трепна, сякаш думите Ванеса Пенроуз го бяха зашлевили в лицето. Сега гледаше Скай със смесица от гняв и смайване.

— Пилотирането на самолет изисква нещо повече от способността да овладееш контролните лостове и да разбираш времето и навигацията – каза тя. – Необходимо е нещо повече от силни крака. Трябва сила на разума. Характер. Неща, които не могат да бъдат измерени и проверени от доктори и маршали. Неща, които не знаеш, че притежаваш, докато не се пробваш.