Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Лятото на 1940 година донесе със себе си падането на Франция в ръцете на нацистите, последвано от Битката за Британия и Лондонския блиц. Англия запази спокойствие и продължи да живее, независимо от убеждението на всички, че германците всеки момент ще акостират на техните брегове.

Лятото донесе и вест от лелята на Скай във Франция. Беше убедила Либърти да замине за Англия преди началото на германската окупация. Скай бе толкова благодарна, че сестра й е успяла да избяга. От три години не се бяха виждали, нито разговаряли и писмата на Скай до сестра й винаги оставаха без отговор. Сега тя чакаше, ободрена, Либърти да дойде и да я намери, но сестра й упорито не се появяваше. Малка и ужасна частица от Скай изпитваше облекчение – не беше сигурна, че иска да разбере колко се беше засилила злобата на Либърти към нея. Но в същото време Скай проливаше сълзи нощем ужасена, че сестра й завинаги щеше да я отбягва.

През август и септември, докато бомбите се сипеха като яростен и проливен дъжд, Скай, Роуз и Джоан прекарваха всяка нощ сгушени в бомбеното скривалище на Андерсън и се появяваха, когато призори започваха да вият сирените за отбой. Парливата воня на пожарите се стелеше във въздуха като мъгла и изглеждаше сякаш цяла Англия бе пламнала. Навсякъде загиваха обикновени хора, хора, които нямаха нищо общо с Хитлер и войната.

След една такава нощ и след само час сън Скай подготвяше един „Маджистър“ за кацане в базата Бигън Хил на КВС. Опитваше се да не мисли за онова, което Роуз й бе прошепнала на ухото предишния ден: „Едно от момчетата на КВС решило да направи някаква ниска маневра близо до къщата на свой приятел, за да се изфука. Потрошил самолета и крака си. Простили му, разбира се“.

Били му простили. А какво щеше да стане, ако точно сега самата Скай решеше да направи някаква зрелищна ниска маневра? Ако решеше да се промуши през арките на моста Северн, подвиг предприеман – безнаказано – от толкова много пилоти от Кралските военновъздушни сили, че се наложи на моста да бъде поставена охрана, за да се осуетят подобни начинания. Какво щеше да стане, ако престанеше да се свива от страх, че полетите до Шотландия в сибирската кошмарна зима, която току-що бе приключила, са били наказание за снимката на Скай, която привлече такова голямо внимание върху тях? Какво щеше да стане, ако завъртеше самолета и не само се усмихнеше, а се засмееше с цяло гърло изпълнена с възбуда от изживяването?

Скай стисна лоста. Нямаше да направи нищо подобно. Щеше да пилотира безукорно и никога вече нямаше да се усмихва. Да не изпитва радост бе лесно, когато всичко, което виждаше под себе си – разрушени къщи, цели квартали, сринати до основи, непрекъснато разрастващи се гробища – й напомняше, че изобщо няма никакво значение какво бяха направили момчетата от КВС. Нацията искаше от тях да се качват в самолетите си всяка нощ, за да попречат на германците да си присвоят Англия.

Скай се нареди зад ескадрила „Спитфайър“, които чакаха да се приземят, след това кацна, откара самолета в хангара и зачака някой инженер да се качи на крилото и я развърже.

Беше Оли, един от мъжете, с които се бе запознала през изминалите няколко месеца. Един от онези, които я възприемаха като човешко същество, а не като тежест. Тя поздрави – но не се усмихна, скочи на земята и се готвеше да напусне хангара, когато нещо златно проблесна на земята до краката й.