Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Внезапно се оказа застанал срещу огромно черно езеро. Малфурион се намръщи, сигурен, че познава злокобната водна маса. Тъмните води миеха бреговете, а от центъра извираше усещане за сила.
„Кладенецът на вечността.“
Но ако това бе Кладенецът, къде се беше дянал градът?
Малфурион огледа сънувания пейзаж, където знаеше, че трябва да се намира столицата, опитвайки се да призове картината й в главата си. Беше дошъл тук с определена цел и сега разбираше, че тя има нещо общо с града. Сам по себе си Кладенецът на вечността беше нещо зашеметяващо, ала бе само източникът на силата. Дисонансът, който усещаше нощният елф, извираше от друго място.
Той се загледа в празния свят, настоявайки да види реалността.
И без предупреждение неговото нематериално аз се озова над Зин-Азшари, столицата на нощните елфи. На стария език името се превеждаше като „Величието на Азшара“. Кралицата била толкова обичана при възкачването си на престола, че народът бе настоял да прекръсти столицата си в нейна чест.
Докато мислеше за кралицата, Малфурион неусетно се беше пренесъл до самия дворец — величествена сграда, обградена от добре пазена стена. Той се намръщи, защото добре познаваше мястото. Това, разбира се, беше жилището на неговата кралица. Макар понякога да коментираше неща, които смяташе за нейни недостатъци, Малфурион всъщност й се възхищаваше повече, отколкото си мислеха неговите познати. Като цяло кралицата беше направила много добрини за народа му, но понякога младежът смяташе, че Азшара губи фокуса си. И също като много други нощни елфи, Малфурион подозираше, че проблемът идва до голяма степен от Аристократите, които управляваха кралството от нейно име.
Нередността се усили с приближаването към двореца. Очите на Малфурион се разшириха, когато видя причината. Призовавайки видението на Зин-Азшари, той също така бе създал и по-непосредствена визия на Кладенеца. Сега черното езеро бушуваше яростно и нещо, приличащо на чудовищни пипала от многоцветна енергия, извираше от центъра му. Някой теглеше могъща магическа енергия към най-високата кула на замъка. Единствената причина за това би могла да бъде призоваването на магия с невъзможни мащаби.
Тъмните води отвъд замъка се движеха с такава ярост, че в очите на Малфурион те сякаш кипяха. Гневът на елементите ставаше все по-ужасяващ, докато намиращите се в кулата призоваваха мощта на Кладенеца. Над него небесата блестяха и крещяха, разкъсвани от бурята. Някои от сградите край езерото заплашваха да бъдат пометени от стихията.
„Но какво правят? — зачуди се Малфурион, а собственото му търсене бе забравено. — И защо продължават дори насред най-безлюдните часове на деня?“
Ала думата „ден“ бе неподходяща за странната обстановка. Слънцето, което притъпяваше уменията на нощните елфи, просто го нямаше. Макар вечерта да бе още далеч, над Зин-Азшари бе тъмно като в полунощ… не, дори по-черно. Това не бе естествено и със сигурност не беше безопасно. С какво си играеха тези в двореца?
Младежът се понесе над стените, отвъд каменоликите стражи, които не усещаха присъствието му. Отлетя до самия замък, но когато се опита да влезе, уверен, че сънуваното му аз ще мине безпроблемно през нещо толкова просто като камъка, нощният елф усети непреодолима бариера.
Някой беше обвил замъка със защитни магии с такава сила и майсторство, че той не можеше да ги преодолее. Но това само засили любопитството и решителността му. Малфурион се издигна край сградата, стигайки до въпросната кула. Трябваше да има път навътре. Трябваше да види що за лудост се извършва там.
Протегна едната си ръка към защитните магии, търсейки мястото, където са вплетени една в друга и откъдето също така можеха да бъдат разплетени…
Внезапно го разтърси невъобразима болка. Изкрещя в тишина, защото сънуваното му аз нямаше глас, чрез който да изрази агонията си. Визията за двореца и Зин-Азшари изчезна. Малфурион се озова в смарагдова бездна, обгърнат от магическа буря. Стихията заплашваше да разкъса същността му на хиляди парченца и да ги разпръсне във всички посоки.
Ала насред чудовищния хаос се чу тихият повик на познатия глас:
„Малфурион… дете мое… върни се при мен… Малфурион… Трябва да се върнеш…“
Нощният елф смътно разпозна отчаяните позиви на Ценариус. Той се вкопчи в тях така, както удавник насред морето би стискал малка отломка от потъващия кораб. Усети как умът на горското божество се протяга към него и го насочва в правилната посока.