Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Гаскал, който не бе видял какво е станало с другаря му, не избяга, а се затича към едната стена и се свря в цепнатина между скалите. Настани се там, сигурен в защитата на плътния камък.
Докато все още се опитваше да прочисти главата си, Брокс осъзна грешката на младежа. Изправяйки се на колене, той извика:
— Не там! Надалеч!
Но какофонията от звуци удави предупреждението. Страшната аномалия се придвижи напред… и Брокс с ужас видя как Гаскал попада в ръба й. Поразеният орк издаде хиляда крясъка едновременно и започна да старее и да се подмладява едновременно. Очите му се подуха, а тялото му се развълнува като течност. Той се разтегна и сви…
С един последен ужасяващ писък, по-младият войн се нагъна в самия себе си, още и още… докато не изчезна напълно.
— В името на Ордата… — ахна Брокс и се изправи. Гледаше в мястото, където допреди миг бе стоял Гаскал, все още надявайки се, че по някакъв начин спътникът му ще се появи невредим като по чудо.
След това осъзна, че го делят секунди от участта да бъде погълнал от същия ужас.
Брокс се обърна, инстинктивно сграбчи оръжието си и затича. Не чувстваше срам. Никой орк не би могъл да се бори с такова нещо. Щеше да е напразен жест да умре по начина, по който си бе отишъл Гаскал.
Но колкото и бързо да тичаше, огненото видение беше много по-бързо. Почти оглушен от безбройните звуци и гласове, Брокс стисна зъби. Знаеше, че не може да го надбяга, не и сега, но продължи да се опитва…
Успя да направи още две стъпки, преди да бъде погълнат.
Всяка кост, всеки мускул и нерв в тялото на Крас крещеше. Само поради тази причина успя изобщо да се измъкне от черната бездна на безсъзнанието.
„Какво стана?“
Все още не беше сигурен. В един момент се опитваше да се свърже с Ронин, а в следващия по някакъв начин също бе засмукан от аномалията, макар да не се намираше близо до нея. Мисловната му връзка с човешкия магьосник буквално беше завлякла Крас след него.
През объркания му ум отново проблеснаха образи. Пейзажи, създания, артефакти. Крас бе станал свидетел на самото време в най-крайния му и цялостен аспект, при това на всички епохи едновременно.
Аспект?
Думата призова друго мрачно видение, което до момента с радост бе забравил. Насред вихрещия се хаос Крас бе мярнал гледка, която беше разбила сърцето и надеждите му.
Там, в центъра на яростта, бе видял Ноздорму, великият Аспект на Времето… впримчен като муха в паяжина.
Самият Ноздорму, в цялата си ужасяваща красота. Дракон не от плът, а от златните пясъци на вечността. Блестящите му, подобни на кристали очи с цвета на слънцето, бяха широко отворени, но не виждаха маловажната фигурка на Крас. Великият дракон се намираше насред битка и агония, хванат, но и борещ се да задържи всичко заедно… наистина всичко.
Ноздорму бе едновременно жертва и спасител. Попаднал в капана на времето, той също така го предпазваше от разпадане. Ако го нямаше Аспекта, материята на реалността би се разнищила моментално. Светът, познат на Крас, би изчезнал завинаги. И никога нямаше да е съществувал.
През тялото му премина нов пристъп на болка. Изкрещя на древния език на драконите и за миг изгуби контрола, който поддържаше обикновено. Но с агонията дойде и осъзнаването, че още е жив. Това го накара да се бори, за да си върне ясното съзнание…
Отвори очи.
Погледът му бе посрещнат от дървета. Извисяващи се огромни колоси, покрити със зелен балдахин, които почти скриваха небето. Гора, изпълнена с живот. Птиците пееха сред клоните, други животни шумоляха и припкаха между храстите. Смътно забеляза, че небето е покрито с перести облачета, а слънцето залязва.
Гледката беше толкова успокояваща, че драконовият магьосник за момент се запита дали не е умрял и сега съзерцава отвъдното. Но после чу не чак толкоз райски звук — сподавено проклятие. Това привлече вниманието му и той погледна наляво.
Ронин разтриваше тила си, опитвайки да стане бавно. Огнекосият човек се беше приземил с лице надолу само на няколко стъпки от бившия си учител. Магьосникът изплю малко трева и пръст, после примигна. По чиста случайност погледна първо в посоката на дракона.
— Какво…? — беше единственото, което успя да изхрипти.
Крас понечи да отговори, но първоначално и от неговата уста излезе само прегракнала кашлица. Преглътна, после опита пак:
— Нямам… представа. Ранен… Ранен ли си някъде?