Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— А, това е Бъстър Приятелчето — възкликна Джон с надежда да разсее напрежението. — Харесвате ли го? Гледам го всяка сутрин и вечер след работа. Следя го по време н вечеря, а после си лягам и заспивам с нощната му програма. И така ще е докато издържи телевизора.
— Кой? — понечи да заговори момичето, но после прехапа устни и на лицето й се изписа гняв. Ядосваше се на себе си.
— Бъстър Приятелчето — обясни той. Стори му се странно, че момичето не е чувало никога за най-известния телевизионен комик на Земята. — Откъде идвате? — запита той с любопитство.
— Не смятам, че това има някакво значение — тя му хвърли кратък поглед. Но въпреки това в позата й се долавяше далеч по-малко напрежение. — Но ми е приятно, че ще си имам компания… по-късно, след като се настаня. Сега, естествено, за това не може да става и дума.
— Но защо? — запита изненадано той. Всичко в това момиче го изненадваше.
„Изглежда — помисли си Джон, — прекалено дълго съм се усамотил тук. Заприличал съм на отшелник. Казват, че така ставало с пилешките глави“ — тази мисъл го накара да се чувства още по-подтиснат.
— Бих могъл да ви помогна с разопаковането — предложи той.
Вратата почти се затвори пред лицето му.
— Или с мебелите.
— Нямам никакви мебели — отвърна момичето. — Всички тези неща, — тя посочи с пръст през рамо — си бяха тук.
— Но те няма да ви свършат работа — упорстваше Изидор. А и това си личеше от пръв поглед. Креслата, килимът, масите — всичко беше пред разпадане, купчина от непотребни вехтории, жертви на деспотичната власт на времето. Забравени, изоставени. Никой не бе живял в този апартамент от много години, всичко се беше превърнало в руини. Не можеше да си представи как някой въобще може да обитава подобно място. — Вижте какво — предложи развълнувано Джон, — ще обиколя из сградата и ще събера вещи, които не са в такова окаяно състояние. Ще ви потърся лампа, маса.
— Мога и сама да го направя — рече момичето. — Благодаря.
— Ще тръгнете из тези апартаменти сама? — Той не можеше да повярва на ушите си.
— Защо не? — отвърне тя като потръпна нервно, сякаш осъзнала, че е казала нещо неправилно.
— Аз самият съм опитвал само веднъж — заговори Изидор. — След това просто се прибрах в моя апартамент и повече не помислих да го правя. Апартаментите, в които не живее никой са стотици и във всичките са останали вещи от предишните им обитатели като семейни снимки и дрехи. Умрелите така или иначе не биха могли да вземат нищо със себе си, а тези които са избягали из колониите просто не са искали. Цялата тази сграда — с изключение на моя апартамент — е напълно кипълизирана.
— „Кипълизирана“? — момичето го гледаше неразбиращо.
— Кипъл — това са безполезни предмети, като смачкани пощенски пликове, или празни кибритени кутии, използвани опаковки от дъвка, вчерашни вестници. Когато наоколо няма никой, кипълът се размножава. Например, ако си легнете без да сте почистили кипъла на пода на вашия апартамент, когато се събудите на следващата сутрин, той ще е два пъти повече. Кипълът винаги става все повече и повече.
— Разбирам — момичето го разглеждаше объркано, сякаш не знаеше дали да му повярва. Сякаш не знаеше, дали говори сериозно.
— Това е Първият закон на кипъла — произнесе тържествено той. — Кипълът измества некипъла. Като Закона на Гришъм за мръсните пари. А из тези апартаменти няма кой да води борба с кипъла.
— И затова той е победил — кимна момичето. — Сега вече разбирам.
— Така е и с вашия апартамент — завърши Изидор. — Той е прекалено кипълизиран. Можем да намалим стойността на кипълизиращия фактор, бихме могли — както вече предложих — да извършим рейд из празните апартаменти. Но… — той спря задъхан.
— На какво?
— Но не можем да победим — рече Изидор.
— Защо? — момичето отстъпи в хола и затвори вратата зад нея. После скръсти ръце върху малките си, добре оформени гърди и го погледна нетърпелива да разбере. Или поне така изглеждаше. Във всеки случай го слушаше внимателно.
— Никой не може да победи кипъла — продължи той, — освен временно и на някой отделни места, като моя апартамент, където съм успял да постигна равновесие между силите на кипъла и некипъла. Поне за известно време. Но някой ден, когато умра, или си замина кипълът отново ще се върне. Това е универсален принцип, който важи за цялата вселена. Вселената непрестанно се движи към един финален стадий на пълна, абсолютна кипълизация. С изключение, — добави той, — на възходящия път на Уилбър Мерсер.
— Не виждам никаква връзка — погледна го изненадано момичето.