Светлина в мрака

Уилям удари чашата си на масата и се изправи, но Реймънд го хвана за ръката и го дръпна да седне, след което каза:

— Остави този малък страхливец. Той трябва да потъне в земята от срам и вместо да плещи глупости, да остави да говорят по-големите от него. Извини се, Артьр.

— Аз няма за какво да потъвам в земята от срам — каза Артьр.

— Извини се, Артьр. — Хладният и равен глас на Никълъс имаше само едно изискване и Артьр измърмори своето извинение.

Моментът беше изпълнен с неизказано напрежение. След като извинението беше прието от обидения, Чарлз наруши тишината с престорена веселост:

— Спомняш ли си как нищеше варваринът, когато поиска коня му?

Мъжете продължиха разговора си, припомняйки си случки от миналата слава. Сора махна с ръка към Бартли.

— Миледи?

— Изпрати веднага да доведат Кимбол и Клер. Те биха желали да видят тези добри рицари, пък и сигурна съм, че ще ни трябват пажове, които да сервират на голямата маса. Нареди на хлебаря да нареже хляб. Извикай и лорд Питър. И да побързат с приготвянето на месото.

— Да, миледи.

Тя насочи вниманието си към разговора, чиято насока никак не й харесваше. В него се криеше заплаха да провали всичко, постигнато досега от Уилям. За нея събитията в замъка Бьрк се разделяха на две: преди и след къпането. В началото Уилям се бореше със своята слепота, като отказваше да приеме, че съдбата му може да се промени. Но през онзи знаменателен ден Уилям напълно се промени. Принципите, към които се придържаше в живота си, отново го мотивираха и той преодоля своя песимизъм.

Сега Сора разбра защо неговите васали и слуги го боготворяха. Столът до огнището стоеше празен. Той повече не беше убежище на един сърдит човек. Онова, което трябваше да бъде свършено, се вършеше бързо и без оплакване. Необходимо му беше само някой да го води, за да преодолява своя недъг. Само за няколко кратки седмици той бе усвоил всичко, на което тя можеше да го научи, поглъщайки знанията както затворникът, излязъл на свобода, поглъща слънчевата светлина. Той се хранеше с нож и вилица, ръководеше работите в оборите, обучаваше момчетата. В желанието си за по-голяма свобода той бе заповядал да опънат въжета от замъка до познатите му пътеки в гората, които му позволяваха да се разхожда самичък.

За Сора това беше време на триумф. Нейният ученик се оказа несравним и тя се беше изявила по начин, който я поразяваше и ласкаеше. Тя вече не беше външен човек, не беше повече временна икономка или заместник, който трябва да се изтърпи. Селяните се отнасяха с нея добре, защото бе показала, че със своята женственост е способна да спечели вниманието на техния господар. Това беше умение, което те уважаваха, и в него се криеше сила, която те разбираха.

И все пак не порасналият авторитет, а споменът за силните ръце, които я бяха прегърнали, и прекрасния глас, който каза: „Не зная коя е тя, но е незабравима“, я накара да се усмихне, докато седеше в тъмнината.

— Твоята слепота, Уилям, е голяма трагедия. — Сора се отърси от своята замечтаност и стисна ръцете си в юмруци, защото гласът на Артър продължи да боботи, изпълнен със съжаление: — Какво правиш по цял ден?