Тъжният клоун

— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.

В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.

— Случило се е нещо, проплака тя.

Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.

Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.

Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.

От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.

Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.

След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.

Времето тече. Изменят се нравите и отношенията между нас, хората. Талантът на Парцалев, неговата следа в театъра бяха забравени. Малцина отиват на неговия гроб, а още по-малко говорят за него. Когато ми стане мъчно за моя приятел Парцалев, отивам сам на неговия гроб, запалвам му една свещичка, оставям цветя, защото той ги обичаше и естествено — уиски с малкото му шишенце, което пазя все още в себе си.