Тъжният клоун
- Автор: Ангелов Илия
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъжният клоун». Краткое содержание книги:
Върхът на скеча беше, че Парцалев като се прибрал в хотела, му се приискало да изпробва пушката. Гръмнал веднъж през прозореца и така силно се чул гърмежа, че дошли и го глобили 100 рубли.
В скеча „Синът ми в Етиопия“ Парцалев беше изпратил сина си на гурбет в Етиопия. Но младежът без баща си така закъсал за пари, че му написал писмо със следната заръка: „Татко, ела да ме спасяваш. Продай трите крави, купи един «Москвич» и ела да ме вземеш.“
— Какво да правя, — разказваше Парцалев, — нали ми е син, послушах го. Продадох ги, купих колата и понечих да тръгна. Но ето го, синът ми се върна изневиделица.
Думам му:
— Сине, сине, като легна под кравата, издоя си мляко, направя си сирене. А сега, като легна под „Москвич“-а, е, пак ми капе нещо, ама масло. Него ни мога да го пия, ни на сирене да го направя, (и към публиката): Колата така си седи на двора и кокошките я нападнаха, направиха я на полога. Гледа ме и нищо не ми отговаря. Не се мина много време и пак ми казва:
— Татко, заминавам за Чехия.
— Където искаш върви, но мен не ме закачай повече. Ишиасът ми се обади, лумбагото — също, а и главата ме от теб боли.
Не съм пресмятал колко километра сме пропътували заедно с Парцалев, но си спомням, че смених две чисто нови леки коли, все с марката „Фиат 125“ като последната беше с регистрационен номер „С 7234 АБ“. По този повод Парцалев ми се смееше и ми казваше:
— Илия ти пак се подреди. На колата ти пише „София, Ангелов, България“.
Те бяха много удобни за пътуване. Преди да започнем да работим заедно, Парцалев беше катастрофирал поне осем пъти, според неговите думи. А последното премеждие, с Багаров беше оставило сериозни белези по лицето му.
— Не мога да не бъда доволен от живота — споделяше той. — Единственото от което се оплаквам, това е животът по хотелите и шумът, който ме заобикаля. В старата ни къща в Левски имахме магазин, който беше точно под моята стая. Клиентите още от 8 ч сутринта идваха да купуват това-онова и се чуваха разговорите им. Квартирата ми като учех в гимназията в Плевен, беше на оживена улица. Още от 5 часа сутринта колите изпърпорваха. После в столицата държах една мансарда на „Патриарх Евтимий“ № 4. Под мене живееше един пишман музикант, който от сутрин до вечер удряше барабаните. Съжителството с него беше изпитание за всички от кооперацията. Тъжното е, че момчето на име Борис не бе приет в Консерваторията в желаната от него специалност „ударни инструменти“. След време го видях в един завод, беше станал стругар. И моят обичлив Вог много ме тормозеше. Кучето отваряше вратата само и както спях, с цялата си тежест се сгромолясваше върху мене. И по хотелите знаеш каква глъчка е. Наистина, където и да гостувахме хората проявяваха любопитство към него, искаха да го зърнат за миг и често досаждаха за автографи. Колкото и да се стараех, не винаги можех да му осигуря желаното от него спокойствие.
Парцалев не обичаше никой да му прави забележки за каквото и да е. Отначало се опитах да му кажа да не пуши толкова много. А той ме скастри: — Гледай себе си и не мисли за мен! Имаше моменти, когато може би от цигарите, а той пушеше почти по две кутии на ден, гласът му се губеше. Това го притесняваше страшно много. Спомням си 6–7 години преди да почине, гласът му беше почти изчезнал и отидохме при фонеатъра доц. Досю Досков, към когото той се обърна за съвет. Лекарят му препоръча да пуши съвсем малко, дори да спре цигарите, което Парцалев естествено не направи. Предписа му и специални инхалации. След няколко процедури гласът му се възстанови, но Парцалев отказа да продължи лечението си.
Беше през септември 1987 година. Имахме концерт в столичния завод „8-ми март“. Участието ни беше уговорено за следобед, а вечерта Парцалев играеше в „Енергични хора“. Към обяд отидох да го взема от дома му. Още при влизането ни в апартамента, леля Веска тихо проплака, че Жоро не е добре. Цяла нощ имал треска. Тъкмо бях грабнал слушалката да отменя участието ни, вратата на спалнята се отвори и Парцалев страшно блед се показа по халат. Той поздрави и залитайки за миг, седна на един от големите столове. Настъпи мълчание. Парцалев запали цигара и след малко каза:
— Илия, днес май трябва да бъдем в „8-ми март“?
— Да, — отвърнах, — ама като те гледам толкова блед, никъде няма да ходим.