Тъжният клоун
- Автор: Ангелов Илия
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъжният клоун». Краткое содержание книги:
После се загледа в мене и ме помоли:
— Вземи един стол и седни малко до мене. Докато премествах стола, го видях, че се просълзи, но бързо се овладя и рече:
— Налей ми вода от онази каничка, дето е на прозореца. Там я поставиха на слънцето да се топли.
Въпреки, че беше ноември, времето беше хубаво и слънцето грееше. Опитах се да дам кураж на Парцалев, говорих му, че ще оправи бързо и че скоро ще забрави лошото. Той замълча за кратко, но остана тъжен. След няколко минути в стаята влезе сестрата и ме помоли да напусна, защото щеше да прави някакви манипулации на Парцалев.
На другия ден му подготвих всичко, което ми беше заръчал и намерих начин да му го предам. В Правителствена Парцалев остана близо 60 дни. Всяка неделя при него беше пълно с посетели. Здравето му бавно се подобряваше и стабилизираше. Дори през последните дни в болницата го хванах в „малка нередност“ — посръбваше си уиски от едно малко шишенце, което не узнах как е попаднало при него. Това шишенце го пазя и досега.
След изписването му от болницата като че ли всичко тръгна по старому.
СМЪРТТА НА ПАРЦАЛЕВ
Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза: