Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— В безсъзнание.
— Иза ме намира край река в безсъзнание. Аз съм горе-долу на години на Ридаг, по-малка. Може би пет години. Имам рани по крака от нокът на пещерен лъв. Иза е… знахарка. Тя лекува мой крак. Креб… Креб е Мог-ър… като Мамут… свят човек… познава свят на духове. Креб ме учи да говоря като Клана. Иза и Креб… целият Клан… те се грижат за мен. Аз не съм от Клан, но те се грижат за мен.
Айла се напрягаше да си спомни всичко, което Джондалар и беше казвал за техния език. Не и хареса забележката на Фребек, че не може да говори правилно, а също и всичко останало, което каза. Тя погледна към Джондалар. Челото му бе сбърчено. Той искаше от нея да внимава. Не знаеше каква е причината за загрижения му вид, но може би не беше нужно да споменава всичко.
— Аз израствам в Клан, но го напускам… да намеря Другите, като мен. Аз съм… — Тя спря да говори и се замисли за точната цифра. — четиринадесет години тогава. Иза ми казва Другите живеят на север. Аз дълго търся, не намирам никой. Тогава намирам долина и оставам, да приготвя за зимата. Убивам кон за месо, после виждам малък кон, нейно бебе. Нямам народ. Малък кон е като бебе, аз грижа за малък кон. По-късно намирам малък лъв, ранен. Взимам и лъв, но той пораства, напуска, намира другарка. Аз живея в долина три години, сама. После идва Джондалар.
Айла замълча. Никой не продума. Обяснението и, предадено така просто, можеше да бъде само истина, но им прозвуча невероятно. Въпросите, които поставяше, бяха повече от отговорите, които даваше. Възможно ли е наистина да е била прибрана и отгледана от плоскоглавци? Дали те наистина могат да говорят, или поне да общуват? Възможно ли е наистина да са толкова хуманни, толкова човечни? Ами тя? Щом е била отгледана от тях, дали самата тя е човешко същество?
В настъпилата тишина Айла обърна поглед към Нези и момчето и в този миг си спомни за една случка от ранния период на живота и в Клана. Тогава Креб я учеше да общува с помощта на жестове, но един от знаците с ръце тя бе усвоила сама. Често показваха този жест на бебетата, а по-големите деца винаги го използваха, когато се обръщаха към жените, които се грижеха за тях. Айла си спомни какви чувства бяха обзели Иза, когато тя се бе обърнала към нея с този знак.
Тя се наведе напред и каза на Ридаг:
— Искам да покажа на теб дума. Дума ти казваш с ръце. Той се поизправи — в очите му се четеше интерес и вълнение. Беше разбрал, както винаги досега, всяка от изречените думи и разговорът за знаците с ръце бе пробудил у него неясен трепет. Всички наблюдаваха как тя направи жест — целенасочено движение с ръцете. Той се опита да го повтори, мръщейки се озадачено. Сетне ненадейно смисълът на жеста изплува от дълбините на съзнанието му и изразът на лицето му се промени. Той се поправи, а Айла му се усмихна и кимна с глава. Тогава той се обърна към Нези и отново повтори жеста. Тя погледна към Айла.
— Той казва на теб „майко“ — обясни Айла.
— „Майко“? — Нези затвори очи, мъчейки се да удържи сълзите си и притисна към себе си детето, за което се беше грижило от раждането му. — Талут! Видя ли това? Ридаг току-що ме нарече „майка“. Мислех си, че няма да доживея деня, в който Ридаг ще ми каже „майко“.
4
В бивака цареше униние. Хората не знаеха нито какво да кажат, нито какво да мислят. Какви бяха тези странници, появили се ненадейно сред тях? По-лесно им беше да повярват на мъжа, който разказваше, че е пристигнал от запад, отколкото на жената, която твърдеше, че е живяла три години в разположена недалеч долина и, най-удивителното, че преди това е живяла със стадо плоскоглавци. Разказът на жената заплашваше една цяла структура от удобни вярвания и въпреки това им беше трудно да се съмняват в думите и.
Със сълзи на очи Нези бе занесла Ридаг в леглото, след като бе изразил първата си беззвучна дума. Останалите приеха това като знак, че разказването на истории е приключило и се завърнаха край собствените си огнища. Айла използва възможността да се измъкне. Тя облече подобната на анорак кожена туника, нахлузи качулката на главата си и излезе.
Уини я позна и изцвили тихо. Движейки се пипнешком в тъмнината, водена от пръхтящите и лъхтящи звуци на кобилата, Айла успя да я намери.
— Наред ли е всичко, Уини? Добре ли си? А Рейсър? Сигурно и вие се чувствате като мен — каза Айла както в мислите си, така и на интимния език, на който общуваше с конете. Уини тръсна глава, вдигна се плавно на задните си крака, сетне положи главата си върху рамото на жената, а Айла обви с ръце гривестия и врат и опря чело в кобилата — единствената и компания в отминалите дълги години. Рейсър също се мушна при тях и тримата останаха така, притиснати един към друг, в момент на отдих от необичайните преживявания през деня.