Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
След като се убеди, че конете са добре, Айла слезе към брега на реката. Приятно и бе да постои извън землянката, далеч от хората. Тя пое дълбоко дъх. Вечерният въздух беше сух и студен. Когато бутна назад подплатената си с кожа качулка, в косата и просветнаха искри от статично електричество. Тя протегна врат и погледна нагоре.
Новата луна, отбягвайки големия си спътник, който я държеше в обсега си, бе обърнала блестящото си око към далечните дълбини, чиито вихрени светлини мамеха с обещания за безгранична свобода, но предлагаха само космическа пустота. Високи леки облаци закриваха звездите с по-слаба светлина, но едва забулваха по-дръзките, с блещукащ ореол, и придаваха близост и мекота на черното нощно небе.
Айла бе обладана от смут, раздираха я противоречиви чувства. Това бяха Другите, към които се беше стремила. Хора като тези, сред които бе родена. Ако не беше земетресението, щеше да израсне сред подобни същества, в уюта на подобен дом. Вместо това тя бе отгледана от Клана. Познаваше обичаите на Клана, а начина на живот на собствения и народ и беше чужд. Но ако не беше Клана, тя изобщо нямаше да оцелее. Не можеше да се върне там, липсваше и чувство за принадлежност и към тукашните хора.
Те бяха толкова шумни и разпуснати. Иза би казала, че им липсват маниери. Например този мъж, Фребек — говори, когато не е негов ред, без да иска разрешение, а сетне започват да се надвикват и да говорят едновременно. Мислеше, че Талут е водач, а дори и той трябваше да крещи, за да го чуят. На Брун никога не му се налагаше да крещи. Беше го чула да вика само веднъж и то, за да предупреди някого за надвиснала опасност. Всички в клана изпитваха известно страхопочитание към водача. Достатъчно бе Брун да даде знак и след няколко удара на сърцето вниманието на всички би било насочено към него.
Не и харесваше и начина, по който тези хора говореха за Клана, наричайки членовете му плоскоглавци и животни. Не можа ли някой от тях да каже, че и те са хора? Може би малко различни, но все пак хора. Нези го разбираше. Въпреки казаното от останалите, тя знаеше, че майката на Ридаг е жена, а роденото от нея дете е само бебе. „То обаче е дете на смесени духове, като моя син — помисли си Айла — и като момиченцето на Ода, която видях на Събора на Клановете. Как се е получило така, че майката на Ридаг да роди дете със смесени черти?
Духовете! Дали действително духовете правят бебетата? Наистина ли духът на тотема на мъжа побеждава този на жената и създава растящото в утробата и бебе, както вярва Кланът? Или Великата Майка подбира и съчетава духовете на мъж и жена, а сетне ги поставя във вътрешността на жената, както вярват Джондалар и тези хора?
Защо аз съм единствената, която смята, че бебето, растящо в утробата на жената, се зачева от мъж, а не от дух? Мъж, който го прави със своя орган… Със своята мъжественост, както Джондалар го нарича. Иначе защо ще се събират мъжете и жените?
Когато Иза ми разказа за цяра, тя спомена, че укрепвал тотема и и затова толкова години не е имала бебе. Може и така да е, но аз не го взимах докато живеех сама и никакви бебета не се появиха от само себе си. Едва когато дойде Джондалар се сетих отново да потърся растение със златни нишки и корен от градински чай…
След като Джондалар ми показа, че може и да не боли…, когато разкри пред мен колко прекрасно могат да се чувстват мъжът и жената заедно…
А какво ли ще стане, ако престана да взимам тайния цяр на Иза? Дали ще имам бебе? Дали ще имам бебе от Джондалар? Ако той сложи своята мъжественост там, откъдето излизат бебетата?“
При тази мисъл топла вълна заля лицето и, а зърната на гърдите и набъбнаха. „За днес е вече много късно“ — помисли си тя, — „Вече взех цяра сутринта, но какво ще стане, ако утре си направя обикновен чай? Ще може ли бебето на Джондалар да започне да расте в мен? Но не е нужно да чакаме. Можем да опитаме тази вечер…“
Тя се усмихна на себе си. „Иска ти се той просто да те докосне, да сложи устните си върху твоите и върху…“. Тя потръпна от очакване и затвори очи, за да даде възможност на тялото си да си спомни какво изпитва в неговите ръце.
— Айла? — сепна я рязък глас.
Не беше усетила приближаването на Джондалар, а и тонът му не съответстваше на настроението и. Топлото чувство изчезна. Нещо го тревожеше. Още, откак бяха пристигнали щеше и се да разбере какво го мъчи.
— Да.
— Какво правиш тук навън? — сопна и се той.
Какво ли правеше?
— Наслаждавам се на нощта, дишам свеж въздух и си мисля за теб — обясни тя възможно най-пълно.