Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
— Ще се измия в реката.
— Айла! Студено е. Тъмно е. Може да се окаже опасно.
— Няма да се отдалечавам. Само тук, на крайчеца — обеща тя, после хвърли анорака си на земята и издърпа през глава долната си туника.
Водата беше студена. Джондалар наблюдаваше Айла от брега — беше се понамокрил малко, колкото да усети студенината. Чувството и за тържественост на случая го накара да се замисли за пречистващите ритуали, известни като „Първи обреди“ и той реши, че няма да му стане нищо, ако се поизмие. Когато излезе от водата, тя трепереше. Той я взе в обятията си, за да я стопли. Изсуши я с рунтавата бизонска кожа на анорака си, сетне и помогна да облече туниката и връхната си дреха.
По пътя към землянката, тя се чувстваше изпълнена с енергия, тръпнеща и освежена. Когато влязоха, повечето хора се приготвяха за сън. Огнищата тлееха, а говорът бе приглушен. Първото огнище беше празно, въпреки че печеното мамутско месо все още стоеше. Следвайки пътеката, те стигнаха с тихи стъпки до Лъвското огнище. Тогава Нези стана и ги задържа.
— Исках само да ти благодаря, Айла — рече тя и погледна към едно от леглата, разположени покрай стената. Айла проследи погледа и и видя три купчинки, проснати върху голямо легло. Лати и Ръги спяха на него заедно с Ридаг. Дануг, изтегнал се блажено на сън, заемаше друго легло, а Талут, изпънал се в цял ръст, лежеше опрян на лакът на трети одър и чакаше Нези. Той се усмихна на Айла. Тя кимна и също му се усмихна — не знаеше как да реагира.
Нези отново се пъхна при рижия великан, а те отминаха към следващото огнище, като се опитваха да се движат безшумно, за да не безпокоят никого. Айла усети, че някой я гледа и се взря по посока на стената. Долови нечия усмивка и чифт блестящи очи, които ги наблюдаваха в тъмнината. Плещите на Джондалар се стегнаха осезателно и тя бързо отвърна очи. Стори и се, че дочу тих кикот, но после си помисли, че сигурно е от хъркането, което се разнасяше откъм одъра край противоположната стена.
Едно от леглата в очертанията на обширната четвърто огнище бе обградено с тежка кожена завеса, отделяща го от пътеката, макар че отвътре се долавяха звуци и движения. Айла забеляза, че повечето от останалите кътове за спане в дългото помещение също бяха снабдени с подобни завеси, провесени от покривни греди, изработени от мамутски кости, или прикрепени към странични пилони, въпреки че не всички бяха затворени. Разтворени бяха и драпериите около одъра на Мамут край противоположната на тяхната странична стена. Той бе вътре, но Айла бе сигурна, че не спи.
С помощта на жив въглен от огнището, Джондалар запали дървена треска и като и пазеше завет с ръка я пренесе до стената откъм горния край на одъра им. Там, в една ниша, имаше дебел възплосък камък, издълбан във формата на малка чинийка и наполовина пълен с лой. Той запали фитила от усукани папурени влакънца и каменната лампа освети разположената зад нея малка фигура на Майката. Сетне Джондалар развърза ремъците, които придържаха завесите на леглото им и когато те се спуснаха и даде знак да влезе.
Тя се промъкна вътре и се покатери върху одъра, застлан с многобройни меки кожи. Седнала в средата, отделена от останалия свят благодарение на завесата и сгряна от меката мъждива светлина, тя изпита чувство на уединение и сигурност. Това бе интимно кътче, предоставено им изцяло. Напомняше и за малката пещера, на която бе попаднала като момиче и в която ходеше, когато искаше да бъде сама.
— Те са толкова съобразителни, Джондалар. Никога не бих се сетила за такова нещо.
Джондалар се опъна до нея — радостта и му доставяше удоволствие.
— Харесва ти, че завесата е спусната?
— О, да. Създава усещането, че си сам, макар да знаеш, че наоколо има хора. Да, харесва ми — усмихна се лъчезарно тя.
Тай я придърпа към себе си и я целуна леко.
— Толкова си красива, когато се усмихнеш, Айла.
Тя се вгледа в озареното му от обич лице: в покоряващите му очи, измамно теменужени в приглушената светлина в дългата му руса коса, разпиляна върху кожите в ясно очертаната му брадичка и високото му чело, толкова различни от лишената от брадичка челюст и полегатото чело на мъжете от Клана.
— Защо си режеш брадата? — попита тя, докосвайки едва наболите косми.
— Не знам. По навик. През лятото така е по-прохладно, пък и не ме сърби толкова. Обикновено я пускам през зимата. Да ми топли като съм навън. Не ти ли харесвам обръснат?
Тя се намръщи озадачено.
— Не аз съм тази, която решава. Брадата си е на мъжа. Ако иска, да си я бръсне, ако иска — не. Попитах само защото преди да те срещна никога не бях виждала мъж да си подрязва брадата. Защо питаш дали ми харесва или не?