Ловци на мамути

— Талут! Ще ти дам да разбереш кой ти е повече от майка! — закани му се тя уж гневно, като едва се сдържаше да не се усмихне.

— Обещаваш ли? — засече я той.

— Знаеш какво имам предвид, Талут — настоя Тюли, пренебрегвайки твърде очевидните намеци, които си разменяха брат и и неговата жена. — Та тя не можа да изостави дори Ридаг. А той е толкова болнав, че щеше да е по-добре, да го беше оставила.

Айла обърна поглед към детето. Забележката на Тюли го беше обезпокоила. Думите и не бяха преднамерено жестоки, но Айла долови, че не му харесва да говорят за него така, сякаш не бе сред присъстващите. Ридаг обаче не можеше да стори нищо. Не можеше да и каже какво чувства, а тя, без да се замисля, бе допуснала, че тъй като не може да говори, той няма и чувства.

На Айла и се искаше да поразпита и за детето, но се боеше, че може да прозвучи нахално. Джондалар зададе въпроса вместо нея, макар и за да задоволи собственото си любопитство.

— Нези, ще ни разкажеш ли за Ридаг? Мисля, че на Айла ще и бъде особено интересно, а също и на мен.

Докато събираше мислите си, Нези се наведе, взе детето от Лати и го сложи в скута си.

— Бяхме подгонили мегасероси, нали ги знаете, гигантските елени с големите рога — поде тя — и смятахме да им устроим капан и да ги вкараме в него това е най-добрият начин да се уловят елени с големи рога. Когато за пръв път забелязах една жена да се крие край ловния ни стан, това ми се стори странно. Човек рядко можеше да види плоскоглава жена и никога — сама.

Айла, устремена с цялото си тяло към Нези, слушаше внимателно.

— Освен това не хукна като разбра, че я гледам, избяга чак като се опитах да я приближа. Тогава видях, че е бременна. Помислих си, че може да е гладна, затова и оставих малко храна до скривалището и. На сутринта храната я нямаше, затова и оставих още преди да разтурим стана.

На следващия ден сякаш на няколко пъти ми се мярна, но не бях сигурна. Видях я отново вечерта, докато кърмех Ръги край огъня. Станах и се опитах да я доближа. Тя пак побягна, но движенията и показваха, че има болки. Разбрах, че е започнала да ражда. Не знаех какво да сторя. Исках да и помогна, но тя все бягаше, а беше започнало да се смрачава. Казах на Талут, той събра няколко души и тръгна след нея.

— Тогава пак се случи нещо необяснимо — додаде Талут, внасяйки своя дял в разказа на Нези. — Мислех, че ще трябва да я заобиколим и да и устроим засада, но щом и викнах да спре, тя просто седна на земята и зачака. Нямаше вид на особено изплашена от мен и когато и махнах да дойде, веднага стана и ме последва, сякаш знаеше какво трябва да прави и разбираше, че няма да и сторя зло.

— Не знам как успяваше да пристъпва — продължи Нези. — Болките и бяха толкова силни. Бързо схвана, че искам да и помогна, но не знам доколко успях да я облекча.

Дори не бях сигурна, че ще успее да роди бебето преди да издъхне. А тя даже не гъкна. Най-сетне, призори се роди синът и. С изненада забелязах, че е дете на смесени духове. Въпреки че беше толкова малък, личеше, че е различен. Жената беше толкова слаба, че реших да и покажа, че момченцето и е живо — мислех си, че това може да я накара да се бори за живота си пък и на нея изглежда много и се искаше да го види. Но изглежда вече беше твърде късно. Беше изгубила много кръв. Сякаш просто отказа да се съпротивлява на смъртта. Издъхна преди изгрев слънце.