Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Да, много.
По лицата отново се появиха усмивки и хората въздъхнаха с облекчение. Щяха да чуят един от любимите си разкази не им се случваше често да имат възможност да го споделят с хора, за които беше непознат.
— Това е историята на Ранек… — подхвана Талут. Айла погледна очаквателно към Ранек.
— Интересно ми е да узная как човек с кафява кожа идва да живее в Лъвския бивак — промълви тя.
Ранек и се усмихна, но се обърна към мъжа от своето огнище.
— Историята е моя, но добре е да я разкажеш ти, Уимез — отбеляза той.
Джондалар беше седнал отново никак не му харесваше обратът, който разговорът бе взел — или може би интереса на Айла към Ранек — въпреки че това бе по-малкото зло в сравнение с почти откритата враждебност, пък и на него му беше интересно.
Уимез се облегна назад, кимна на Айла и усмихвайки се на Джондалар, започна:
— Между нас, млади момко, има доста общи неща — не е само усетът към камъка. На младини и аз като теб предприех дълго Пътешествие. В началото пътувах на югоизток, подминах Беранско море и стигнах чак до крайбрежието на едно много по-обширно море далеч на юг. Южното море има много имена, защото по бреговете му живеят много хора. Заобиколих източния му край, после се насочих на запад по южното крайбрежие през земи с много гори, където е много по-топло и по-дъждовно от тук.
Няма да правя опити да ви разказвам всичко, което ми се случи. Ще го оставя за друг път. Ще ви разкажа историята на Ранек. Докато пътувах на запад срещах много хора, на някои от тях гостувах и научавах нови обичаи, но не ме свърташе на едно място и отново поемах на път. Исках да видя докъде мога да стигна като се движа на запад.
След няколко години се озовах в една местност, мисля, че не е далеч от твоята Голяма вода, Джондалар, но оттатък тесните проливи, където Южното море се влива в нея. Там срещнах хора с тъмна, едва ли не черна кожа и пак там се запознах с една жена. Жена, която ме привличаше. В началото, може би, защото бе различна… екзотичните и дрехи, цветът и, тъмните и блестящи очи. Усмихваше се подкупващо…, а как танцуваше, как се движеше… беше най-вълнуващата жена, която някога съм срещал.
Разказът на Уимез бе непосредствен, лишен от допълнителни ефекти, но така завладяващ, че не му бе необходимо да театралничи. Но изражението на якия и сдържан мъж се промени осезателно, когато спомена жената.
— Когато тя се съгласи да се съберем, реших да остана там с нея. Винаги съм се интересувал от каменоделство дори когато бях младок, затова се научих да правя остриета за копия като техните. Те отсичат и двете страни на камъка, разбираш ли? — Въпросът му беше насочен към Джондалар.
— Да, двустранно, като брадва.
— Но тези остриета не бяха толкова дебели и груби. Прилагаха добра техника. Аз също им показах някои неща и възприех техния начин на живот, който напълно ме удовлетворяваше, особено след като Майката я благослови и тя роди дете, момченце. Според техния обичай, тя ме попита как да го наречем. Избрах „Ранек“.
„Това обяснява всичко“ — помисли се Айла. — „Майка му е била тъмнокожа.“
— Как реши да се върнеш? — попита Джондалар.
— Няколко години след раждането на Ранек се появиха трудности. Тъмнокожите, с които живеех, бяха дошли по тези места от юг и някои от обитателите на съседните биваци не искаха да делят ловните си полета с тях. Имаше различия и в обичаите. Почти ги убедих да се срещнат и да обсъдят въпроса. Но вместо това няколко луди глави от двете страни решиха да се бият. Смъртта на едного водеше до убийството на другиго, сетне желанието за мъст доведе до нападения на самите биваци.
Изградихме добри защитни прегради, но те бяха по-многобройни. Битките продължиха известно време те продължаваха да ни избиват, един след друг. След време видът на човек с по-светла кожа започна да предизвиква страх и омраза. Макар да бях един от тях, те започнаха да не ми се доверяват, подозираха и Ранек. Кожата му беше по-светла от тази на останалите, а и чертите му бяха по-различни. Поговорих с майката на Ранек и решихме да заминем. Раздялата беше тъжна — напускахме близките си и многобройните си приятели, но не можехме да останем, беше опасно. Някои от лудите глави дори се опитаха да ни спрат, но с малко помощ успяхме да се измъкнем през нощта.
Тръгнахме на север, към проливите. Знаех, че там живеят хора, които правят малки лодки и прекосяват с тях откритото море. Предупредиха ни, че в този сезон е опасно да се пътува и че пресичането е трудно дори и при най-благоприятни условия. Но на мен ми се струваше, че трябва да се махнем час по-скоро и реших да поема риска.