За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Засега са предостатъчно. — Той вдигна ръка и докосна с пръст бузата й, за да я накара да го погледне. — Ранена ли си, Абигейл?
— С изключение на няколко драскотини и ожулвания, не — усмивка се появи на устните й. — Оживявала съм и в много по-страшни положения.
Доминик вдигна дясната си ръка и раздвижи пръсти. По тръпките в тях усети, че чувствителността им се възстановява. Болката се бе разположила около рамото му. Ръката му може би все пак не беше счупена. С мъчителна гримаса се надигна и се опита да седне.
Зави му се свят и той стисна глава в дланите си. Когато усета мокрия плат да се притиска към слепоочието му, разпери пръсти, за да види как Абигейл се навежда над него. Това, което беше взел за сянка на лявата й буза, се оказа ожулване.
— Май ти дължа живота си — прошепна той.
— Така е — Доминик притисна вместо нея мокрия парцал на място, докато тя сменяше превръзката, залепнала около главата му, която се пръскаше от болки. — Ако те бях оставила на пясъка, щеше да се свестиш тъкмо навреме за срещата с палача.
— Ако не им хрумнеше да се „погрижат“ още тук, на място.
— Не бъди такъв варварин!
Той хвана китката и, преди тя да успее да се извърне.
— Абигейл, това не ти е къщата на леля ти в Ню Бедфорд. Намираш се на бойното поле.
— Знам.
— Наистина ли? — Не обърна внимание на пронизващата болка в главата, привличайки я към себе си. — Ако го осъзнаваше, щеше да ме убиеш още там, край водата.
— Помислих си го.
Доминик се засмя тихичко.
— Добре.
— Нямаше да мислиш така, ако те бях треснала по главата с онзи камък!
— Както ме боли сега, не виждам каква разлика щеше да има. — И преди тя да успее да възрази, той добави: — Не бива да бъдеш толкова малодушна. Тук си сред врагове. Сред нашите врагове.
— Знам. — Издърпа ръката си от неговата. — Това е една от причините, поради които не те убих. Знаеш за Англия повече от мене.
— А какви са другите причини?
— Сещаш се.
— Така ли? — Той пак приближи лицето й към своето. — Да не би да не си могла да се заставиш да ме убиеш, защото си си спомнила какво е, когато те държа в прегръдките си?
— Ти ми спаси живота. Не можех да отнема твоя.
— И това ли е единствената причина?
— Разбира се.
Той пак се засмя, когато силната червенина опроверга думите й. Прокарвайки свития си пръст по бузата й, изрече:
— Тогава отново ще кажа, че съм ти благодарен. — Намръщи се, отмествайки едно клонче от окото си. — Какво е това място?
— Най-близкият подслон, който можах да намеря, когато те извлякох от плажа. Дърветата сигурно са паднали при някоя предишна буря.
— Не можем да останем тук. Някой може да ни види.
Тя кимна.
— Знам. В другото заливче има нещо като изоставена колиба. Когато започнеш да стъпваш, ще идем там.
— Да стъпвам ли? — Доминик не се въздържа от ругатнята, когато зърна шината около глезена си. Това обясняваше защо кракът му тупти така болезнено. Протегна се, докосна подутия си глезен и се намръщи. — Не усещам никакви счупени кости, така че ще мога да докуцукам дотам, ако ми помогнеш.
— А после?
За един дълъг момент той потъна в мълчание. Опитваше се да накара оплетения си като в паяжина мозък да проработи. Само да престанеше да го боли тази негова глава…
— После ще намерим начин да се измъкнем от Англия.
— Това го знам. Само че как?
Помътеният му поглед се спусна по нея. Сякаш виждайки за първи път, той се възхити на блестящите й сини очи и на топлия цвят на червената й коса. Трябваше да признае онова, което лесно можеше да се пренебрегне на борда на кораба. Абигейл Фицджералд не беше просто заложница на сребролюбието на баща си. И макар че не искаше да види истината за това, с което се занимаваше капитан Фицджералд, беше интелигентна жена, сполучила да оцелее — нещо, което екипажът на баща й и собствените му хора не успяха да постигнат. Дължеше й живота си и беше сигурен, че тя очаква щедра отплата заради това.
— Мисля, че ще е по-добре да поговорим какво трябва да правим, чак след като стигнем на място, където англичаните няма да ни открият. — Поколеба се, но запита: — Имаш ли нещо за пиене?
— Жаден ли си?
— Много.
Абигейл се усмихна на искреността в гласа му. Предположи, че когато престане да го боли, пак ще стане предишният арогантен пират, но сега изглеждаше признателен за грижите. И би трябвало.