За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Тя се пресегна покрай него, за да вземе тенекиената чаша, която беше оставила под дъжда. Досети се, че ще иска вода, когато се събуди.
Той взе чашата и я изгълта на един дъх. Промърмори „благодаря“ и сви вежди.
— Откъде намери тая чаша?
— Няма само англичаните да плячкосват каквото е останало от „Република“.
Излезе заднешком от заслона, като внимаваше да не натисне спусъка на пистолета. Беше го скрила в джоба си, защото не искаше Доминик да узнае, че е въоръжена.
Протегна ръце и Доминик ги пое. Бавно започна да се измъква изпод клоните. Когато главата му докосна най-ниско надвисналите, той се отпусна в ръцете й. Тя ахна, озовавайки се толкова близо до него. Когато се сблъскаха, той я обгърна здраво.
— Какво правиш? — изхълца тя.
При тази особено голяма близост не беше сигурна дали трепери само тя или и двамата.
— Още нищо, скъпа.
Засмя се, когато пръстите му се заплетоха в обърканата й коса. Една светкавица освети лицето й, докато той се взираше с копнеж в него. Едва когато другата му ръка обви талията й, обгръщайки я с топлина, която се стрелна право към нейния център, тя започна да се отдръпва. Ръцете му се стегнаха около нея и той прошепна:
— Сега вече правя нещо.
Устата му се впи в нейната. Всичко, което тя искаше, се съдържаше в неговата целувка, защото тя й даваше толкова наслада, колкото и искаше от нея. Пръстите му галеха гърба й, изпращайки огнени тръпки по гръбнака й. Когато ръката й обгърна извивката на тила му, гъстата му коса я погъделичка нежно.
Внезапно Доминик се дръпна и изруга, а Абигейл премига, все още потънала в блажена забрава. Видя го как опипва с гримаса рамото си.
— Внимавай — прошепна тя, защото не смееше да говори високо, от страх, че наблизо може да има хора от близкото английско село. — Изгорил си се, когато корабът избухна.
Изненада се, когато го видя да се усмихва.
— Експлозията не беше толкова огнена, колкото устните ти, скъпа.
— Не трябва да мислиш за това сега.
— А защо не? — той се засмя, докато се изправяше, облягайки се на стволовете на падналите дървета. — Може всеки момент да ни хванат и не мога да измисля друго, което да искам като последно усещане, освен вкуса на устните ти. Е, възможно е да изброя още някои усещания, на които можем да се насладим, но ти най-вероятно ще ми удариш шамар, ако взема да ги изброявам.
Нахалният му смях я накара да отвърне очи. С бялата превръзка, увита като тюрбан на челото му, можеше да мине за някой от легендарните пирати, кръстосвали Карибите през последните стотина години. Тя отклони очи, за да не позволи на влудяващия му поглед да я омае. Вече не беше негова пленница.
Абигейл трепна, дочувайки някакви звуци оттатък дърветата. Гласове! Селяните сигурно щяха да се върнат на зазоряване, за да видят какво още е изхвърлила водата.
— Може скоро да имаш възможност да се отдадеш на последната си хубава мисъл — подметна тя, махвайки му да върви след нея.
Той пристъпи една крачка и се отпусна на коляно. Абигейл се замоли изречената през зъби ругатня да не е достигнала до слуха на англичаните в селото. Наведе се, подложи рамо под мишницата на лявата му ръка и му помогна да се изправи. Когато ръката му я обгърна, тя се побоя, че трескавото му сърцебиене ще ги издаде на неприятелите им. Не трябваше така да се вживява в присъствието му. Дори не харесваше този пират.
Дъхат му пареше кожата й, докато той се облягаше тежко на нея при всяка несигурна стъпка в избуялите треви. Тя напрегнато поглеждаше към пътеката, която вървеше успоредно на плажа. Все повече селяни идваха да видят какво е изнесла водата.
Абигейл притаи дъх, когато Доминик внезапно притисна гърба й към едно дърво. Вдигна очи към лицето му, грапаво като кората на дървото зад нея. Кимна, когато той сложи пръст на устните й, и почти спря да диша, докато чу как някой си пробива път в храсталака. Напрегна се, щом шумът дойде по-близо. Пъхна ръка в джоба си и напипа дръжката на пистолета. Един изстрел би привлякъл вниманието на всички край модата, но нямаше да я хванат без борба.
Дъхът излезе като свистене от стиснатите й устни, когато една куче изтича, без да спре, край тях в посока към плажа. Тя се свлече до дървото и се усмихна, когато Доминик клекна до нея. Нямаше нищо забавно в това, да се стреснат така от едно куче, но тя изпита такова облекчение, че не можа да не се усмихне.
Когато стигнаха до схлупената колиба, сгушена под дебелата сянка на няколко дървета, Абигейл едва пристъпваше. Ръката на Доминик сякаш се бе сраснала с рамото й. Искаше да му каже да не се обляга толкова тежко на нея, но от сивкавата бледнина на лицето му разбра, че страстта в целувката му я бе заблудила, че и сега е толкова слаб, колкото беше на кораба.