Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Ох — каза Урубуса с презрение, — пак се връщате на това.
— Разбира се, знаете ли какво ми струваха вашите хубави номера?
— Преди всичко петдесет хиляди франка, което според мен е добра пара — отвърна Урубуса иронично.
— Да, и пълното унищожаване на най-храбрата куадриля27 в цяла Апахерия. А ви я дадох в заем, не съм ви я продавал, не го усуквайте, после по ваша молба устроих засада на един горски скитник, когото не познавах, но който май ви пречеше.
— Аха! Безследни! Е, та?
— Е, та той едва не ме уби и при това загубих документите, които ми поверихте.
— Какво — извика Урубуса гневно, — ония ли?
— Те минаха от моите ръце в ръцете на канадеца, който ми задигна портфейла с цялото му съдържание.
— Ох, ох!
— Ето това е, безполезно е да кършите ръце, така нищо няма да постигнете. На всичко отгоре ме завърза за едно дърво и ме обрече на гладна смърт.
— Какво, този горски скитник!…
— Той е лют юначага и не ви пожелавам да се запознаете с него.
— С една дума, от всичко това сте преживял повече страх, отколкото вреда.
— А, така ли мислите, майсторе Урубуса? Чуйте тогава какво още ще ви кажа, няма да е дълго.
— Добре! — съгласи се той, повдигайки рамене.
Койота се престори, че не е забелязал това презрително движение, но злобна усмивка привдигна ъгълчетата на устните му. Той продължи студено:
— След като прекарах една ужасна нощ, канадецът изглежда ме съжали, защото махна кърпата от устата ми, която ме задушаваше, и ми даде да пия от манерката си.
— Трогателно — каза Урубуса, подхилвайки се.
— Не знам — произнесе Койота с леден глас, — но канадецът ми направи голяма услуга, като ми даде да пия и после не ми сложи отново кърпата, което ми позволи да викам и да зова за помощ.
— И сигурно са ви освободили, щом имам удоволствието да разговарям с вас.
— Благодаря, бях спасен — продължи другият злобно — всъщност от индианци апачи.
— Апачи ли! Това ме учудва, обикновено те не минават за филантропи.
— И все пак ме спасиха, но…
— Аха, значи има „но“.
— Да, гледайте — каза Койота, като свали внезапно шапката си, — не искаха да ме убият, но ми взеха косата.
— Скалпиран! — извика другият с ужас, като видя оголения череп, все още незаздравял напълно и отвратителен за гледане.
— Да, скалпиран, хайде, смейте се сега.
— Ох, страшно — каза Урубуса ужасен.
— Никога не ще можете да си представите мъчителните болки, които трябваше да търпя повече от шест седмици.
— Съжалявам ви, защото изглежда, че наистина сте страдал като осъден на мъки.
— Изразът е точен, така предвкусих как ще се измъчвам, когато отида в ада — добави Койота с усмивка, пълна с горчивина. — Бяха ми останали известни спестявания, които се принудих да похарча, за да си организирам нова куадриля, но тя никога няма да се равнява на онази, която загубих по ваша вина.
Урубуса потръпна при тези последни думи. Той оброни глава на гърдите си и като че потъна в дълбок размисъл. Койота го изучаваше със загадъчна усмивка, която би ужасила Урубуса, ако можеше да я види. Мълчанието продължи дълго. Койота стана, при този шум Урубуса вдигна глава.
— Още един момент — каза той и го спря с дясната ръка.
— Добре — отвърна Койота.
И седна пак на бизонския череп.
Урубуса се привдигна на леглото и като се извърна малко настрана, така че да вижда добре Койота в лицето, най-после каза с глух глас, в който се усещаха последни следи от вълнение, потискано със силна воля:
— Всичко ще узнаете…
— Прощавайте, че ви прекъсвам, тези откровения биха ме заинтересували преди няколко дни, ала днес всичко е променено. Аз се отзовах на повикването ви единствено за да скъсам всякакви отношения с вас. Каквото и да ми кажете, то няма да промени с нищо решението ми.
— Щом е така, каква полза тогава от упреците, с които ме обсипахте?
— Исках да ви докажа, че не можете да ме измамите и че много добре знаех, че винаги сте ме смятал само за инструмент, който човек счупва, когато не му е вече нужен.
— Значи — каза Урубуса, като свъси вежди — скъсваме с вас?
— Окончателно — заяви категорично Койота.
— Тогава сме врагове?
— Не, аз не ви познавам вече, и толкова. Всеки от нас си възвръща свободата на действие и ставаме чужди един на друг. Засега не ви мразя, пустинята е широка, има място и за вас, и за мен, без да си пречим един на друг.
27
Куадриля (исп.) — въоръжен отряд. — Б. пр.