Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Тези негодници — каза той, като видя, че болният го гледа въпросително, — тези негодници сигурно се готвят да подслушват нашия разговор, а не ми се иска тайните ми да се разнасят наляво-надясно.
— Правилно — рече болният, — да говорим на немски.
— Чудесно, така ще можем да разговаряме спокойно.
Несъмнено пътникът точно бе отгатнал, защото четиримата бандити — безспорно те бяха такива, в това нямаше съмнение — се бяха приближили тихомълком, за да слушат по-добре; но като чуха да се говори на немски, се върнаха и седнаха до огъня.
— Как се чувствуваш? — запита пътникът.
— Оздравях напълно — отговори болният.
— Много си блед и отслабнал.
— Възможно е, въпреки това съм излекуван, раната ми зарасна и вече не ме боли, само че силите ми се възстановяват много бавно. Но днес можах да стана и да стоя прав три часа.
— Много добре, значи смяташ, че след няколко дена…
— След петнайсет дена ще мога да яздя.
— Браво!
— А полковникът?
— Не съм чувал нищо за него, трябва да е умрял.
— Защо да е умрял, щом аз съм оздравял?
— Вярно, имаш право, но не ми се струва сигурно.
— Може би, боя се, че е умрял.
— Ама нали го мразиш!
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
— А желаеш да е жив?
— Разбира се, ако беше умрял, щеше да ме лиши от отмъщението, за което платих толкова скъпо.
— Та какво възнамеряваш да правиш?
— Това си е моя тайна.
— Добре, както искаш, твоя работа — каза другият с обиден вид.
— Не се безпокой за нищо, остави ме да действам по мое усмотрение. Когато му дойде времето, ще ти кажа всичко.
— Твоя воля, приятелю Урубуса, странно име си си избрал!
— А ти не се ли наричаш Койота?
— Точно така, само с тази разлика, драги приятелю, че ти сам си избрал това зловещо име, а моето ми е натрапено против волята, което ме вбесява.
— Събра ли нова шайка, за да замести оная…
— Която бе избита по твоя вина от тия проклети Сандовалови — каза Койота злобно.
— Не ти ли платих за това?
— Вярно, с петдесет хиляди франка! А те бях предупредил изрично да не нападаш тия Сандовалови, трудно можеш да се справиш с тях.
— Но какво представлява тази фамилия Перес де Сандовал, за която се говори толкова много?
— Те са демони! Ни риба, ни рак, с белите бели, с индианците — червенокожи.
— Не те разбирам.
— А е много просто.
— Не твърдя противното, но ти повтарям: не те разбирам.
— Е, тогава знай, че Сандовалови по произход са инки, винаги са били закриляни и защитавани от червенокожите, които ги боготворят, особено команчите, и са всемогъщи. Що се отнася до състоянието им, то надминава всички възможни граници. Говори се — не съм го видял лично, казвам това, което съм чул — та говори се, че притежават недалеч оттук цял град, град-убежище, където имало чудесии, купища злато, сребро, диаманти, които заслепявали. Най-умелите горски скитници са се опитвали да открият този град, но все не са успявали, индианците го знаят, но пазят свято тайната. Всички, които са нападали тези Сандовалови, винаги са получавали страшен урок, те раздават правосъдие в пустинята. Човек трябва да е луд като теб, за да нападне с осемдесет души тези хора, които имат на разположение всички индиански племена.
— Какво да правя тогава?
— Да не търсиш вече повод за разпра с тях.
— Но ако полковникът е тяхно протеже?
— Трябва да се примириш с това, нищо не може да се стори.
— Добре, ще видим, когато човек е хитър, винаги има начин да преодолее трудностите.
— Може би, но позволете ми да ви заявя откровено, че досега нямахте късмет с плановете си, всички те се провалиха.
— Преувеличавате!
— Не, казвам истината. Толкова по-зле, ако ви се струва горчива.
— Има ли полза от упреци?
— Аз не ви упреквам, само се оплаквам основателно от начина, по който се отнасяте с мен. Вие винаги сте ме намирал готов да ви служа непоколебимо, без да имам никакви изисквания…
— С готовност признавам това, правил сте ми големи услуги.
— А как ми се отблагодарихте за това? С най-оскърбителна недоверчивост, като ме смятате, така да се каже, за подчинен, безусловно задължен да се покорява и да изпълнява заповедите, които получава от своя началник.
— Аха! — промърмори Урубуса иронично. — Значи това ви е болката.
— Точно така, не съм съгласен да играя повече тази неблагодарна, смешна и най-вече твърде опасна за мен роля.
— Трябва да призная, не ви разбирам — каза Урубуса надменно. — Обяснете ми точно, за да зная как да постъпвам.
— За да правите каквото ви скимне — вметна Койота, кипящ вътрешно, — но аз ви заявявам, че не бива да разчитате повече на мен за каквото и да било, не съм съгласен да бъда повече кукла, на която ще дърпате конците и ще извличате всички изгоди. Заради вашата глупост, като нападнахте тези всемогъщи хора въпреки всичко, което ви казвах, бе избита шайката ми.