Любимият непознат

Тя искаше да каже нещо, но се задави, преди да го изрече.

— Вие… ли ме изкъпахте?

Той стана и се загледа замечтано през прозореца, после отговори развеселено:

— Не, за съжаление. Уилабел се зае с това и ми забрани да присъствувам.

Лиарин въздъхна с облекчение. Значи все пак е запазила поне остатък от достойнството си пред този натрапчив непознат.

Отивайки бавно до камината, Аштън каза.

— Ще отсъствам няколко часа, но в това време Уилабел ще бъде на твое разположение. Ако имаш нужда от нещо, трябва само да й кажеш.

Той взе ръжена и обърна дървата в камината.

Изведнъж на Лиарин и притъмня пред очите. Горчив като жлъчка, страхът се надигна у нея, когато нещо тънко и тъмно започна да разкъсва вялата стена на паметта и. Пред вътрешния й поглед затанцуваха хаотични картини, от които бавно изплува разкривено от ужас лице, вцепенено завинаги в безмълвен вик. Тя заскимтя и се заизвива в напразен опит да избяга от кошмара.

Аштън чу мъчителните звуци, извърна се и смаян видя жена си притисната към горната табла на леглото, с изцъклени от ужас очи.

— Лиарин — позова я нежно, но тя само мяташе бясно глава, неспособна да се отърси от видението.

— Махни се — крещеше тя. — Моля те!

— Лиарин, какво ти става? — Напълно объркан, той пристъпи напред, но се спря, като я видя да пълзи по леглото.

— Махни се! Остави ме на мира — хлипаше тя умоляващо. — Моля те, махни се…

— Добре, Лиарин. — Аштън се отдръпна. — Тръгвам си. — Той окачи ръжена на стойката и се запъти към вратата, а момичето се отпусна изтощено на леглото. Рязката промяна в настроението й го извади напълно от равновесие, защото не можеше да разбере какво се случи. Излезе в коридора, затвори тихо вратата след себе си и почувства изведнъж, че не може да си поеме дъх. Едва сега усети как бясно биеше сърцето му и студен страх сграбчи разума му.

Когато следобед всички се оттеглиха в стаите си, къщата потъна в сънлив покой. Марелда беше доволна да остане сама и да помисли какво да прави по-нататък. Томчето със стихове, което лежеше разтворено на нощната й масичка, не й донесе просветление. Напротив, сълзливите любовни обяснения само я вбесиха. Тя уви шала по-плътно около раменете и закрачи неукротима из стаята си като тигрица в клетка. Спря до нощната масичка, взе книжката и я запрелисти напосоки, като прочиташе по някои стих оттук-оттам. Накрая не издържа, изскърца със зъби и запокити проклетото томче в ъгъла.

— Що за идиоти са тези поети — изсъска Марелда. Още веднъж се разходи по дебелия мек килим. — Твърде много вярвах на лиричните глупости за разни слабоумни ухажори. Сега съм принудена да погледна действителността право в очите — безмилостен и лют враг, каквато е и всъщност. Лицето й се изкриви от омраза. „Тази малка повлекана хубавичко си изигра ролята и омагьоса моя Аштън да я помисли за жена си! Да можех и аз да скроя толкова изкусна маневра, за да види в мен истинската си и единствена любов.“