Любимият непознат

Дженифър хвърли смаян поглед на сестра си, тя пък вдигна ръце за безшумно ръкопляскане.

— Марелда, скъпа, мислила ли си някога да станеш актриса? — попита Аманда. — Ти имаш истински талант да се изразяваш.

Марелда се отпусна назад на стола и се намуси.

— Виждам, че съм единствената, която още не е попаднала в мрежите на малката скитница.

Очите на Аманда заискриха. Тя попи устни със салфетката и поклати ядосано глава.

— Моля те да престанеш да наричаш момичето така. По всяка вероятност ти клеветиш жената на моя внук, трябва да си разбрала, че лоялността към семейството за мен е най-важното нещо на този свят. Слагам я дори над приятелството.

Макар и убедена, че се противопоставя на неправдата, която само тя може да види, Марелда усети, че има опасност да загуби един ценен съюзник. Тя вдигна ръка до челото си и заплака.

— Моля те да ме извиниш, Аманда. При мисълта, че може да загубя за втори път Аштън, направо полудявам. Толкова ме е страх, че наговорих много глупости.

Аманда се съгласи мълчаливо с нея, но сметна, че е по-добре да смени темата и да си спести по-нататъшни сцени.

Жената, която се беше съгласила да носи името Лиарин, държеше ръце пред лицето си и разглеждаше тънките си пръсти. На безименния пръст на лявата ръка имаше тънка златна халка, която показваше, че е омъжена. Тази мисъл я разстройваше, защото й беше трудно да повярва на обясненията на непознатия мъж, когато въобще не се чувстваше негова жена.

Завесите бяха все още спуснати, не пропускаха утринната светлина и държаха помещението в хладен полумрак. Изведнъж й се прииска да усети топлото слънце по кожата си, да се окъпе в светлината му и да остави страховете й да бъдат отнесени от утешителните му лъчи. Тя се примъкна внимателно до ръба на леглото. При всяко движение я пронизваше остра болка, като че ли разкъсваха на парчета тялото й, но тя стисна зъби и се премести още малко. Изправи се с мъка, спря за момент и притисна ръце към слепоочията си, докато чуковете в главата й се превърнаха в тъпа болка. Измъкна внимателно краката си от леглото, опря ги на пода и се облегна на рамката на леглото, защото стаята се завъртя пред очите й. Когато световъртежът утихна, тя малко по малко се довлече до долния край на леглото. По-скоро пълзеше, отколкото ходеше, а ръката й не смееше да изпусне дюшека. Когато стигна до края на леглото, обгърна здраво с ръце масивния край на рамката и отпусна чело на хладното, фино резбовано дърво, докато чакаше да се съвземе. Когато отново се почувства достатъчно силна, тя събра цялата си смелост и направи крачка встрани от спасителното легло. Коленете й бяха толкова меки, че за малко да падне, но тя напрегна цялата си воля и успя да се задържи на крака. После се повлече бавно през стаята, като се хващаше за мебелите.

Когато стигна най-сетне до прозореца, тя дръпна пердетата и закри очите си с длани, за да се предпази от ярката светлина. Слънцето я докосна като топъл състрадателен приятел. Лиарин облегна глава на рамката на прозореца и се загледа към огромната, добре окосена поляна. Големи дървета с широки клони образуваха мощни покриви, през които струеше слънчева светлина. Въпреки че зимата беше оголила клоните и бе отнесла здравия цвят на тревата, се виждаше, че имението е грижливо поддържано. Керемиденочервени пътеки се извиваха покрай чисто подрязани храсти и лехи с бръшлян, разположени около дебелите стволове на дърветата. Зад един идеално прав и подстриган жив плет се издигаше градинска беседка с богато украсен покрив. Добре защитена от любопитни погледи, тя изглеждаше като създадена за влюбени, търсещи усамотение.