Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Кръвта й се смрази във вените. Глупачка, обвини се Рейчъл. Трябваше да слезе до брега и да заличи тези следи. Поне приливът сигурно бе отмил следите от кръв. Тя сбърчи чело и се престори, че мисли, после лицето й се проясни.
— О, сигурно говорите за мястото, където събирам черупки и отломки от морето. Товаря ги на едно платнище и ги влача дотук. По този начин ги пренасям само с едно изкачване.
— Какво правите с тях? С черупките и отломките.
Не й хареса погледът на агент Лоуъл. Гледаше я така, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.
— Продавам ги — отвърна Рейчъл, което си беше самата истина. — Имам два магазина за сувенири.
— Разбирам — той й се усмихна. — Е, успех в лова на черупки. — Те отново се обърнаха да си ходят.
— Искате ли да ви закарам? — повиши глас тя. — Сигурно ви е горещо, а и ще стане още по-горещо.
И двамата погледнаха към ослепителното слънце в безоблачното небе. По лицата им лъскаше пот.
— Дойдохме с лодка — отвърна агент Елис. — Ще проверим брега още малко. Благодаря ви, все пак.
— Моля. О, внимавайте, ако вървите на север. Там е мочурливо.
— Благодаря.
Рейчъл ги проследи с поглед, докато се скриха в горичката и тръгнаха надолу по склона. Студени тръпки я побиха, въпреки горещината. Бавно се върна до площадката, седна на люлката и машинално продължи да лющи боба. Думите им се въртяха в главата й. Тя се опитваше да ги подреди, да подреди и мислите си. От ФБР? Може би, ала така бързо бяха скрили значките си, че не успя да ги разгледа. Те знаеха как изглежда той, но нямаха негова снимка. Помисли си, че във ФБР би трябвало да разполагат поне с някаква рисунка на човека, когото издирваха. Бяха заобиколили въпроса й какво е направил, сякаш не го очакваха и не знаеха как да отговорят. Бяха казали, че е опасен и въоръжен, а всъщност непознатият беше гол и безпомощен. Не знаеха ли, че беше прострелян? Защо не споменаха нищо такова?
Ами ако тя приютяваше престъпник? Това винаги бе била една от възможностите, въпреки че я отхвърляше. Сега отново изплува в съзнанието й и Рейчъл се почувства зле.
Свърши с боба. Внесе купата в къщата и я сложи в мивката, после се върна да събере отпадъците. Докато ги носеше към кухнята, за да ги изхвърли в коша за боклук, хвърли изпълнен с очакване поглед към отворената врата на спалнята си. Виждаше само таблата на леглото и черната му коса на възглавницата, на нейната възглавница. Дали когато той отново се събудеше и тя погледнеше в черните му очи, щеше да вижда очите на престъпник? Или на убиец?
Рейчъл бързо изми ръце и прелисти телефонния указател, после набра номера. Телефонът отсреща иззвъня веднъж и измъчен мъжки глас каза:
— Шерифство.
— Анди Фелпс, моля.
— Момент.
Последва позвъняване, ала този път гласът беше разсеян, сякаш човекът мислеше за други неща.
— Фелпс на телефона.
— Анди, Рейчъл е.
Гласът веднага стана по-топъл.
— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?
— Да. Горещо е, но е добре. Как са децата и Триш?
— Децата са добре, ала Триш се моли училището да започва по-скоро.
Тя се засмя в знак на съчувствие към съпругата на Анди. Момчетата им измисляха все нови и нови пакости.
— Слушай, двама мъже току-що се отбиха. Дойдоха от плажа.
Гласът му стана по-остър:
— Неприятности ли ти създадоха?
— Не, нищо подобно. Казаха, че са от ФБР, но не видях добре значките им. Търсят някакъв човек. Те легитимни ли са? Шерифството уведомено ли е? Може и да се държа като параноичка, ама нали съм тук, на края на пътя, а Рафърти е на километри разстояние. След като Би Би… — гласът й заглъхна при внезапния спомен. Бяха изминали пет години, ала все още понякога загубата и мъката я пробождаха, когато я обхванеше празнота.
Никой по-добре от Анди не можеше да я разбере. Той бе работил с Би Би в Агенцията за борба с наркотиците. От спомена гласът му загрубя:
— Знам. Права си, скъпа. Виж, имаме заповед да сътрудничим на някакви колеги, които търсят един мъж. Но е секретно. Те не са от местните хора на ФБР. Съмнявам се, че изобщо са от ФБР, ала заповедта си е заповед.
Рейчъл стисна слушалката по-здраво.
— А бюрото си е бюро?
— Да, нещо такова. Не говори с никого за това, но си дръж очите отворени. И на мен самият не ми е много спокойно.
Не беше единствен.
— Добре. Благодаря.
— Разбира се. Чуй, защо не дойдеш на вечеря някой ден? Отдавна не сме те виждали.
— Благодаря. С удоволствие. Нека Триш ми се обади.
Те затвориха и Рейчъл си пое дълбоко въздух. Ако според Анди мъжете не бяха от ФБР това й беше достатъчно. Тя влезе в спалнята, застана до леглото и се загледа в спящия мъж. Гърдите му бавно се вдигаха и снижаваха. Държеше щорите пуснати от нощта, в която го внесе в къщата, така че стаята беше сумрачна и хладна, ала тънък слънчев лъч се беше промъкнал между две лентички и огряваше под наклон стомаха му, от което белегът сякаш тлееше. Който и да беше, в каквото и да беше се забъркал, не беше обикновен престъпник.