Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
— Не е това поезията — благо го укори дядо Елиа. — Обстрелваш живото с мъртвото.
— И ти ли смяташ демончетата за живи? — изненада се Астра в бледорозовия облак, озвучен с тънък меланхолен звън, който думите му предизвикаха пред вътрешното й зрение.
— В ускорителя ги умъртвяваме, а Кардинала ги вживява в растенията.
— Въпрос на химия — издаде се Делеман, че ги е слушал въпреки съсредоточеността си пред компютъра, чийто екран непрекъснато сменяше някакви цифри с геометрични фигури. — Всеки организъм приема и нежива материя.
— Така е, но ако ги свържем с мястото, откъдето извират, и ако ги свържем с времето, за което не знаем какво представлява там… Ей, я стига сме дрънкали, да си гледаме работата!
— Довърши си мисълта, Дядо Елиа! — помоли го Астра, защото й се стори, че се побоя да произнесе нещо.
— Остави ме, дъще! Никаква мисъл нямам, пак само спомени. И пак от оная разходка. Момче бях и съвсем по момчешки се запитах тогава край кладенчето. Не е ли и с времето така? Течело, казват. Но не започва ли всъщност да тече от мига, в който някъде бликва животът? Пак поезия, нали? И е трябвало май да се захвана да пиша стихове, а аз тогава реших да изучавам астрофизиката — измоли старецът прошка за младежките си прегрешения.
Делеман се обърна от компютъра, готов да защити астрофизиката, но Астра го изпревари:
— Не усетихте ли нещо?
Нещо бе дръннало тъничко в нея, нещо тръпнещо бликна в мозъка й, рукна оттам през гърдите чак в краката й.
— Май че гравитацията се усилва — рече Дядо Елиа, гледайки в изпънатите напред пръсти на ръката си, които леко потреперваха.
Астра вече бе го уточнила с нечовешкия си вътрешен жироскоп за положението в пространството. Слабо беше увеличението, но корабът летеше по инерция и ако не идеше отвън — невероятно, защото уредите щяха да сигнализират, можеше да означава само едно: включен е някой от спомагателните двигатели за корекция на движението. И тя хукна към командната зала, защото там седеше Урания и оттам идеха сега тревожните вълни на неясно телепатично послание.
12.
В кабинета на астрономическия сектор, полутъмен, защото там се извършваха основните наблюдения и изчисления, разговаряха не за тайните на Вселената. Екраните, които отразяваха гледаното от вперените в звездите очи на няколкото телескопа, придаваха на фигурите на двете жени призрачни очертания и хубост. Високата скорост на кораба, понесла ги към черната дупка, се долавяше само от кинетичния букет цветя, непрекъснато потръпващи с изкуствените си листенца, и в лекото размазване на екранния образ на по-близките звезди. Далечните продължаваха да си бъдат все така невъзмутими към всичко, което ставаше в галактиката. Но в тези дни на сближаването и те не интересуваха астрономическия сектор на експедицията с трите му отдела. Рентгеновите, гравитационните и радиотелескопите внимателно опипваха най-близките около черната дупка звезди, за да установят кои явления в техните корони и в гравитационните им обхвати са зависими от нея.
Ива донесе фотоснимката от единия телескоп и, без особена надежда, репродуцира изобразеното на уголемяващия екран, а Сения се завъртя към него на стола си пред компютрите. Двете жени работеха заедно от самото начало на експедицията, та всички техни движения, свързани с работата, бяха съгласувани до автоматизираност.
— Пак същото! — въздъхна Ива.
— А ти какво очакваше? — обърна се отново към работната си маса математичката и добави с привичната си сдържана заядливост: — Как е Франк?
— Защо? — изненада се Ива.
— Трябва да е щастлив. Постигна своето.
Въпреки че отклоняването от курса бе изпълнило с нови цели и работата в астрономическия сектор, Сения още не се примиряваше истински с промяната. А липсата на реални резултати я караше да злорадствува.
— Нали го знаеш? От тоя студен германец никога няма да разбереш кога е щастлив, кога нещастен — отвърна Ива, но казаното прозвуча по-скоро като подмазване и молба да не й завиждат.
Сения не живееше добре с мъжа си. Инженер по регенериращите въздуха, водата и храната системи, може би заради нея той безсменно киснеше в търбуха на кораба-станция.
— Животът ни минава в отчайваща скука, момиче — издума с внезапно ожесточение към компютрите си математичката. — Със скучни мъже, с безполезна и скучна работа!
— Това е ново! Тъкмо сега ли взе да ти става скучно?
Най-фанатизирана в работата си от жените на борда, Сения не реагира на иронията:
— Звезди и цифри, цифри и звезди! И нямат край, и нищо няма край!