Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Една девойка се приближи и застана до мен; гледаше и тя, тръпнеща, вълнуващото вечно съчетание. Беше стройна, добре сложена, с гъсти руси коси, волева челюст, тесни, резки устни. В нея имаше нещо решително и мъжествено. И аз, който така мразя да подхващам лековато разговор, не знам какво ме подтикна да се обърна към нея и да я заговоря.
— Какво мислите? — запитах я аз.
— Да можеше човек да се изплъзне! — прошепна тя твърдо.
— Къде да отиде? Божията ръка е навсякъде. Спасение няма. Съжалявате ли?
— Не. Може би любовта е най-голямата радост на този свят. Може. Но като гледам сега тази бронзова ръка, бих искала да се изплъзна.
— Предпочитате свободата?
— Да.
— Ами ако ние сме свободни единствено тогава, когато се подчиняваме на бронзовата ръка? Ами ако думата „бог“ няма онзи удобен смисъл, който масата й дава?
Девойката ме погледна неспокойно. Очите й бяха металносиви, устните й сухи и огорчени.
— Не разбирам — промълви тя и се отдалечи изплашена.
Изгуби се; и оттогава никога не се бях сетил за нея; изглежда обаче, че тя живееше вътре в мен и сучеше под капака на гърдите ми — иначе как тъй сега, на този пуст бряг, се беше появила из недрата ми, без възраст, бледа, измъчена!
Зле се отнесох, имаше право Зорбас. Добър повод беше тази бронзова ръка, добре беше почнал първият Досег, удобни бяха първите разменени думи и можехме полека-лека, без и двамата да го съзнаваме, или пък, ако го съзнавахме, без да се срамуваме, да се прегърнем и да се съединим кротко в божията шепа.
Но аз неочаквано скочих от земята на небето и жената се уплаши и избяга.
Старият петел в двора на мадам Ортанс изкукурига; денят вече навлизаше съвсем светъл през прозорчето; скочих от леглото.
Работниците бяха започнали да пристигат и да стоварват с трясък кирките, лостовете и лопатите си. Чух как Зорбас даваше нареждания: беше вече поел работата, виждаше се, че това е човек, който умее да се разпорежда и обича отговорността.
Подадох глава през прозорчето и го видях застанал — висок, кокалест — сред тридесетина мургави, стройни гащатковци10; размахваше повелително ръка, думите му бяха кратки и точни; по едно време сграбчи за врата един момък, който нещо мрънкаше и се колебаеше.
— Имаш ли да кажеш нещо? — изкрещя му той. — Кажи го високо! Не обичам мрънкането! Работата иска настроение; ако го нямаш — отивай в кафенето!
В този миг се появи мадам Ортанс, рошава, подпухнала, ненашарена, по мръсна широка блуза, като тътреше някакви дълги разкривени обуща. Разнесе се дрезгавата магарешка кашлица на старата певачка; спря се, погледна с любов и гордост Зорбас; очите й се замъглиха, изкашля се отново, за да я чуе той, и премина, като се полюляваше и поклащаше задника си, край Зорбас и едва не го докосна с широкия си ръкав. Но той не се и извърна да я погледне. Взе от един работник парче ечемичен кравай и шепа маслини.
— Напред, момчета! — извика той. — Прекръстете се! В името божие!
И поведе с широки крачки групата право към планината.
Няма да описвам тук работата в мината; това изисква търпение, а аз го нямам. Бяхме направили от тръстики, върбови клони и газени тенекии една барака край морето; Зорбас се събуждаше още в зори, грабваше кирката, повеждаше работниците, прокопаваше някоя галерия, изоставяше я, попадаше на някоя жилка лигнит, лъскав като каменни въглища, подскачаше от радост; но след няколко дни жилката се изгубваше и тогава Зорбас се тръшваше по гръб и чумосваше с ръце и крака небето.
Беше взел работата присърце; не ме и питаше дори. Още в първите дни всичките грижи и цялата отговорност се прехвърлиха от моите в неговите ръце. Той се нагърби да взема решения и да ги изпълнява; а аз се нагърбих само да плащам счупеното, всъщност без да се притеснявам много-много; защото добре съзнавах, че тези месеци щяха да бъдат едни от най-щастливите в живота ми; и тъй, направих си сметката и видях, че купувам много евтино щастието си.
Дядо ми по майка, който живееше в едно критско село, вземаше всяка вечер фенера и обикаляше из селото да види дали не е пристигнал някой чуждоземец; отвеждаше го в дома си, даваше му да яде и да пие колкото си ще, сядаше сетне на миндера, запалваше дългия си чибук, обръщаше се към гостенина си — дошло беше вече време за плащане — и му казваше повелително: „Разправяй!“ — „Какво да разправям, дядо Мустогеоргис?“ — „Какъв си, кой си, отде идеш, какви страни и села са видели очите ти; всичко, всичко разкажи. Хайде, разправяй!“
10
Касае се за особен вид бухлати чохени гащи, които се носят с ботуши и червен пояс. Приличат на казашките, черкезките, грузинските. — Б. пр.