Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Най-странно обаче прекара тази нощ Христо. Странно и по-иначе. Не че и него не го засегна витаещата над града любов към музите. Напротив — щом се прибра с касата под мишница, той веднага включи телевизора и гледа известно време волната програма от европейското първенство по фигурно пързаляне. Обаче писъмцето от председателя и тази каса не го оставяха да се наслаждава спокойно на двойния аксел и крака. Угаси телевизора, забърника касата без никакъв успех. Няколко микрона стомана го деляха от чертежа на помпите, но останаха непреодолими тези микрони. Ключенцето, ключенцето… Той даже нямаше да краде от Людмил, щеше само да хвърли едно око и после всичко сам. Едно ключенце само му трябваше от чуждите проекти — това само, иначе останалото не му е проблем — винаги неговите чертежи са били по-чисти от тия на останалите, винаги ги е правил по-навреме. „Дар божи е това ключенце — чу той гласа си нейде отстрани. — Дар божи е, моето момче, а теб те е отминал бог. Ако бяха те дарували, ти с твоите способности досега, ехее, къде да си стигнал, да си смогнал на харчовете си досега…“
— Не — възропта си Христо. — Това с харчовете — не! Та тия помпи не са нужни на мен, а на хората. Това е истината, на хората са нужни. Крие се истината, преоблича се като честна мома — уж за тебе е само, уж ти само ще я имаш, а всъщност е такова едно курве, което, преструвайки се, че теб прави щастлив, всичките ги прави щастливи. Ами ако е тъй, курве ли е пък тогава, щом ги прави всичките щастливи, а не теб само? Ама че дилема — ако теб само те радва, значи, е честна, а ако е за всичките — бягай далече. Че защо пък да бягам? Ако е полезна, защо трябва да бягам…
Тук Христо съвсем се оплете, съвсем забрави коя точно истина сравняваше с курве — онази, за помпите, дето все му бяга, или пък истината, че онова, което е от негова полза, е от полза и за другите и по тази причина не бива да бъде сравнявана с лоша жена, а с ключе, каквото Христо няма. — Ето — Людмил го има ключа — и за помпите, и за друго, и любовница има! И Владай го има ключа, защото все ги измисля едни, та го позлатяват, а той си криви капата. И Данчо май го има — посочи си една жена — обвързана и с дете, посочи си я и си я получи. И Галя има ключ, защото… Е, защото е Галя. А той, Христо, нищо си няма — нито ключе, нито любовница, една жена има — и тя по санаториумите.
Ритна с все сила кутията и разхлипан от болка в крака и по себе си, наметна якето и хлопна външната врата зад гърба си.
Тръгна по улиците. Мислеше, че не знае къде отива, а то вече бе известно — като човек, който за хиляден път върви към познато място, той уверено и напряко крачеше към кварталната, но на съседния чак квартал кръчма — заведение, което не бе виждал до ден днешен, камо ли пък да бе стъпвал в него.
Със сигурност бутна вратата и нито жълтеникавите лица на клиентите, нито нездравият шум го смутиха. Отиде направо на рафта и с глас, от който сам се стресна, рече ето така:
— Хей, кръчмарю, дай една ока вино.
„Не му личи — помисли си кръчмарят, — пиян е като кютюк, а въобще не му личи.“
— Седнете някъде, гражданино, ще ви сервирам. Христо се огледа. Масите бяха препълнени, една само предлагаше свободно място и той се упъти натам. Без да пита, се тръшна на стола и чак тогава хвърли поглед към сътрапезниците си. Веднага си личеше, че те са разделени на две компании. Едната се състоеше от мъничко напористо мъжле с бодра мускулеста лисина и завидно пъргави (под масата обаче) ръце. Ръцете шареха по лявото бедро на дебела жена, тъй откровено миловидна, че Христо дълго не можа да откъсне поглед от чипото носле над извезаната горна устничка.
Май съзерцаваше по-дълго от приетото в това заведение, защото мъжлето го кецна по глезена — добре работеше то под масата, няма що.
— Ах, да — съвзе се Христо и се обърна към другата компания, която се състоеше от един само човек. Човекът бе остриган ниско, бе с волеви челюсти и с поглед, отпратен далеч оттук — на нейде, дето бе хубаво, уютно и имаше нужда сега от него.
Тоничко да разбираше от учението на Ломброзо. Христо не би разменил нито дума с човека. Но не разбираше, пък и от половин час насам бе изцяло под властта на външни сили:
— Ще позволите ли, приятелю — рече той на странния си съсед, — да ви налея от моето?
Човекът погледна право през него:
— Ако ще имам възможност да ви го върна. Разменяха по този начин реплики, Додето най-сетне кръчмарят не им припомни, че са последните двама в заведението. Цупиха се четири-пет бутилки за из път и излязоха покорно. Пътят им впрочем се оказа много дълъг — пресякоха улицата и седнаха в отсрещната градинка. Приятелят на Христо отпуши първото шише по странен начин — духна върху тапата, подхвана я с нокът и готово. По същия лек начин те двамата се справиха със съдържанието. Нейде към третата бутилка Велико, така се казваше Христовият побратим, стъпи на пейката и друсна четири стихотворения от Шандор Петьофи.