Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

Чаках. Минаха пет минути. Десет минути.

Изведнъж Рой наистина се зададе, но се движеше като след електрошок.

Вървеше бавно, като сомнамбул. Отвори вратата на колата почти машинално. Седна зад кормилото втренчен в гробището.

— Рой?

Не ме чу.

— Какво видя там?

Не отговори.

— Да не би той, ъ-ъ-ъ, той да идва насам?

Мълчание.

— Рой! — ударих го по лакътя. — ГОВОРИ! Какво стана!

— Той — каза Рой.

— Какво той?

— Невероятно.

— Не и за мен.

— Не е така. Успокой се. Сега е мой. Ще имаме такова чудовище… — най-сетне се обърна към мен. Очите му светеха като фенери. Целият пламтеше. — Е, драги, ще имаме филм.

— Така ли?

— О-о-о — изкрещя той, ален от възбудата, — да!

— Само това ли имаш да кажеш? Не какво се случи вътре и не какво видя, а това!

— О-о-о — каза Рой и се обърна пак към гробището, — да.

Светлините в двора на църквата угаснаха. Църквата бе тъмна. Улицата бе тъмна. Лицето на моя приятел също угасна. Скоро щеше да се съмне.

— Да-а-а — прошепна Рой.

И подкара към къщи.

— Нямам търпение да се захвана за глината.

— В никакъв случай!

Рой се обърна към мен изненадан. Уличните светлини обливаха лицето му. Приличаше на човек под вода, когото не бива да докосваш, да уловиш или спасиш.

— Искаш да кажеш, че според теб аз НЕ МОГА да използвам лицето за нашия филм?

— Не става въпрос само за лицето. Имам чувството…, че ако го направиш, ще умрем. О, Рой, наистина се страхувам. Не забравяй, че някой ти прати бележка и ти обясни как да го намериш. Някой е повикал и Кларънс! Нещата се развиват прекалено бързо. Забрави, че сме ходили в „Кафявото бомбе“.

— Но как мога да забравя?

Подкара по-бързо.

Вятърът нахлу през прозорците и забрули косата, миглите и устните ми.

Сенките затанцуваха по челото на Рой, по огромния му ястребов нос и триумфиращата му усмивка. Напомни ми за Гроц и за „Човека, който се смее“.

Рой усети, че го гледам и каза:

— Много ме мразиш, нали?

— Не. Чудя се как не съм те опознал през всичките тези години.

Рой взе скицника в ръка и го вдигна до прозореца. Листата се развяха навън.

— Да го пусна ли?

— И ти, и аз знаем, че всичко се е отпечатало в главата ти. Можеш да изхвърлиш тези скици, но в мозъка ти има още дузина.

Рой размаха скицника.

— Да. Мисля, че мога да го направя сто пъти по-добре. — Листата изхвърчаха в нощта.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Аз пък се чувствам великолепно. Звяра е наш. Притежаваме го.

— Да, но кой ни го даде? Кой ни изпрати да го видим? Кой наблюдава едновременно и нас, и него?

Рой се протегна и изрисува половината от ужасяващото лице по запотеното стъкло.

— Само моята Муза.

Не промълвихме нито дума повече. По целия път за къщи мълчахме като риби.