Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
При влизането ни оберкелнерът повдигна лявата си вежда. Преди си падаше по кучетата, но сега обичаше само котки. Сигурно му замирисахме на нещо.
— Вие нямате резервация, предполагам? — отбеляза флегматично той.
— Затова пък имаме много резерви — му се тросна Рой.
Оберкелнерът настръхна вбесен, но все пак ни пусна. Ресторантът бе почти празен. Бяха заети само няколко маси, където хората вече приключваха с десертите и коняка. Сервитьорите бяха започнали дори да пренареждат.
Разнесе се силен смях. Три жени се бяха надвесили над една от масите. Мъжът под тях явно отброяваше банкноти, за да им заплати предстоящата нощ. Жените се изкикотиха и казаха, че ще се поразходят край витрините отвън, докато той плати. После се обърнаха, разпръсквайки облаци парфюм и се понесоха към изхода. Рой се закова на едно място и се втренчи в мъжа в сепарето.
Станислав Гроц.
— Господи — извика Рой, — ВИЕ!
— АЗ?!
Вечната усмивка на Гроц се стопи.
— Какво правите тук? — възкликна той.
— Бяхме поканени.
— Търсим един човек — казах аз.
— Но намерихте мен и сте безкрайно разочаровани — отбеляза Гроц.
Рой заотстъпва назад. Пак се обади зигфридовият му синдром. Да ти обещаят дракон, а да намериш комар. Не сваляше поглед от Гроц.
— Защо ме гледате така? — ядоса се Гроц.
— Рой — предупредих го аз.
Защото си знаех, че мисли същото, каквото и аз. Всичко е било шега. Някой, който е знаел, че Гроц от време на време вечеря тук, ни е пратил за зелен хайвер. За да ни унижи и нас, и Гроц. Въпреки това Рой продължи да оглежда ушите, носа и брадичката на дребосъка.
— Не, не ставаш — каза той накрая.
— Не ставам за какво? Почакай! Ами да! Значи още го търсите! — смехът на Гроц изведнъж се отприщи от тънките му устни и затрещя като картечница. — Но защо в „Кафявото бомбе“? Посетителите тук нямат много общо с вашето разбиране за ужас. Едва се доближават до кошмарите. Ами аз, една закърпена маймуна, кого мога да изплаша аз?
— Не се тревожи — отвърна Рой. — Сетя ли се за теб посред нощ, сто на сто няма да мога да заспя.
Това оправи работата. Гроц се разтресе от смях и ни махна да се присъединим към него.
— Поне пийнете да ви се оправи настроението!
Рой и аз нервно огледахме ресторанта.
Нямаше Звяр.
Наляха шампанското и Гроц вдигна тост.
— Дано никога не ви се случва да извивате клепачите на мъртвец, да му чистите зъбите, да му мажете с восък брадата или да нагласяте сифилитичните му устни — стана и погледна към вратата, през която бяха излезли жените.
— Видяхте ли лицата им? — пак се усмихна. — Мое дело! Знаете ли защо са лудо влюбени в мен и никога няма да ме напуснат? Аз съм върховният лама в Долината на Синята луна. Отидат ли си, вратата се тръшва и лицата им падат. Предупредил съм ги и че под брадичките и очите им съм поставил фини телчета. Ако прекалено се разбързат, телчетата ще паднат и плътта им ще увисне. Вместо на трийсет, ще изглеждат на четирийсет и две.
— Фафнер — изръмжа Рой и хвана здраво ръба на масата.
— Какво?
— Един приятел — поясних аз. — Надявахме се да го намерим тази вечер.
— Тази вечер свърши, но останете още малко. Допийте шампанското. Поръчайте и още, ако искате, за моя сметка. По една салата, преди да е затворила кухнята?
— Не съм гладен — каза Рой с изражението, което имаше след постановката на „Зигфрид“.
— С удоволствие — заявих аз.
— Две салати — поръча Гроц на келнера. — Поръсени със сирене?
Рой затвори очи.
„Да!“ — казах аз.
Гроц се обърна към келнера и му бутна неоправдано голям бакшиш.
— Поглези приятелите ми — каза той с широка усмивка. После погледна към вратата, от която бяха излезли жените на кокили, и поклати глава. — Трябва да тръгвам. Навън вали. И цялата тази вода ще се изсипе върху лицата на момичетата. Ще се стопят! До скоро виждане. Arrivederci!
И излезе. Вратата тихо се затвори зад него.
— Давай да се махаме. Чувствам се истински глупак! — каза Рой.
Мръдна се и разля шампанското си. Изруга високо и избърса масата. Налях му пак. Наблюдавах го как бавно отпива и се успокоява.
След пет минути в дъното на ресторанта стана чудото.
Оберкелнерът започна да разгъва параван около най-отдалечената маса. Параванът се изплъзна и се сгъна сам с рязко изплющяване. Сервитьорът си измърмори нещо. После настъпи движение около вратата на кухнята, където забелязах един мъж и една жена да стоят от няколко секунди. Келнерът заразгъва пак паравана, когато те изтичаха в осветената част. Гледаха само към паравана.
— О, Господи. Рой? — прошепнах аз дрезгаво.
Рой вдигна поглед.
— Фафнер! — промълвих аз.