Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Не! На студиото е! Отказваме се от филма. И ДВАМАТА сте уволнени. Мястото да се опразни до един час. Живо!
— Защо? — попита тихо Рой. — Защо преиграваш?
— Преигравам ли?
Мени захвърча по цялата сцена с обувки под мишница. Миниатюрните къщички и камиончета се трошаха под нозете му.
Спря в далечния край на сцената, пое си въздух и ме погледна вбесен.
— ТИ не си уволнен! Ще ти дам друга работа. Но ТОЗИ кучи син… ВЪН!
Отвори вратата и светлината нахлу като през прозорец на готическа катедрала. Тръшна я след себе си, а аз останах с победения, съсипан Рой.
— Но какво сме направили? Какво, по дяволите? — изкрещях аз на Рой, на себе си и на глиненото чудовище, на намерения и показан Звяр. — КАКВО?!
Рой трепереше.
— Господи, цял живот се опитвах да достигна съвършенството. Обучавах се, изчаквах, наблюдавах. И когато най-после успях и това нещо излезе изпод пръстите ми, всичко се обърка! Какво толкова й има на проклетата глина? Как така тя се ражда, а аз УМИРАМ?
Трепна и сви юмруци, но нямаше кого да удари. Погледна праисторическите си животни и простря ръка, като че ли искаше да ги запази.
— Ще се върна след малко! — им каза той с дрезгав глас и изчезна.
— Рой!
Тръгнах след него. Той се запрепъва на дневната светлина. Слънцето навън прежуряше. Движехме се в огнена река.
— Къде отиваш?
— Един бог знае! Остани тук. Няма смисъл да те изхвърлят и тебе! Това е първото ти назначение. Снощи ме предупреди. Сега знам, че е имало нещо нередно, но какво? Ще се скрия някъде наблизо, за да измъкна приятелите си довечера — погледна с копнеж към затворената врата, зад която бяха любимите му животинки.
— Ще ти помогна.
— Не. Не бива да те виждат с мен. Ще си мислят, че ти си ме подучил.
— Рой! Мени изглеждаше така, сякаш се готви да те убие. Ще се обадя на Кръмли, моя приятел детектив. Може би ще ни помогне! Ето го телефонният му номер — надрасках номера на някакво смачкано листче. — Скрий се и ми се обади довечера.
Рой Холдстром скочи в таратайката си от времето на Лаурел и Харди и се понесе към задната площадка с десет мили в час.
— Поздравления, глупав негоднико — каза някой.
Обърнах се. Фриц Вонг стоеше в средата на съседната алея.
— Покрещях им малко и успях да те получа за пренаписване на сценария по онзи непрокопсан филм — „Бог и Галилея“. Мени за малко да ме премаже с ролс-ройса. Той ми каза, че си готов за нова работа. Така че…
— В стария сценарий има ли чудовище? — гласът ми трепна.
— Само Ирод Антипа. Лайбър иска да те види.
Тръгна забързан към офиса на Лайбър.
— Чакай — извиках аз.
Защото зад рамото на Фриц се виждаше тълпата пред студиото, менажерията, която се събираше й винаги щеше да се събира ежедневно.
— Идиот! — каза Фриц. — Къде отиваш?
— Току-що уволниха Рой — отвърнах аз, без да спирам. — Сега трябва да осигуря повторното му назначаване!
— Dummkopf — подгони ме Фриц. — Мени иска да те види ВЕДНАГА!
— Ще ме види след пет минути.
Излязох на улицата пред студиото и заоглеждах тълпата.
Тук ли си, Кларънс?
20
Наистина стояха там.
Побърканите. Мръдналите. Идиотите.
Тълпата почитатели на филмови мощи.
Приличаха много на някогашните откачени, които се носеха из среднощните улици, за да видят как Кари Грант притичва след боксовия мач, Мей Уест извива тялото си с гъвкавостта на змия, а Граучо се промъква край Джони Вайсмюлер, повлякъл след себе си Лупе Велез като леопардова кожа.
Маниаците, сред които бях и аз, с огромни фотоалбуми, изпоцапани ръце и малки, ситно изписани картички. Откачалките, потънали в щастие, макар и мокри до кости, заради премиерата на „Дамите“ или „Разходка за флиртуване“, докато Депресията бе в разгара си. Нищо, че Рузвелт казваше, че тя не може да продължи вечно и по-добрите дни непременно ще дойдат.
Горгоните, чакалите, демоните, привиденията, тъжните, погубените.
Някога бях един от тях.
Сега те бяха тук. Моето семейство.
Още можех да разпозная няколко лица от предишните дни, когато се криех сред тях.
Двайсет години по-късно. Боже Господи, ето я Шарлот с майка си. Бащата на Шарлот почина през 1930 г. и те се установиха пред шест студия и десет ресторанта. Сега, толкова години по-късно, виждах осемдесетгодишната майка — изправена и практична както винаги, — а до нея бе Шарлот — петдесетгодишна и крехка като преди. И двете бяха мошенички. Трудно е да се каже какво се криеше зад ослепителните им усмивки.
Потърсих Кларънс сред този странен, мъртъв букет. Защото Кларънс бе най-въодушевеният — мъкнеше огромни куфари със снимки от студио в студио. Куфари от червена кожа за „Парамаунт“, черна за „Ар Кей Оу“ и зелена за „Уорнър Брадърс“.