Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Не — Рой замълча, втренчи се напред и се облегна, наблюдавайки бързо движещата се двойка. — Да.
Но страховитата змия, която изпълзя от кухнята и хвана ръката на дамата, влачейки я след себе си, не беше Фафнер.
Бе това, което търсехме трескаво от седмици и месеци насам. Бе това, което бих описал на хартия, вледенен от ужас.
Бе това, което Рой се бе опитвал да направи всеки път, когато бръкваше с дълги пръсти в глината. Кървавочервен мехур, изплуващ от изначалния бульон и добиващ очертанията на лице.
А това лице бе лицето на всички осакатени, ранени, убити и погребани от десетте хиляди войни, водени досега.
Бе Квазимодо на старини, страдащ от рак и със следи от проказа.
Зад това лице имаше душа, която вечно трябваше да живее.
ВЕЧНО! — помислих си аз. Той НИКОГА няма да се измъкне.
Беше нашият Звяр.
Всичко се случи само за миг.
Но аз успях да заснема съществото. Бе достатъчно да затворя очи и ужасното му лице изгаряше ретината ми — толкова ожесточено, че се просълзих, а гърлото ми само издаде някакъв звук.
Бе лице, в което се давеха две ужасно ясни очи. Лице, където очите се щураха като в делириум, но не намираха бряг, отмора или спасение. И като виждаха, че каквото и да докоснат, е достойно само за отвращение, те изсветляваха от отчаяние, връщаха се на мястото си, задържаха се над бурята на плътта, отказвайки да потънат, да се предадат, да изчезнат. Съществуваше само искрицата надежда, че като не спират да се въртят, може да намерят периферен пристан, някаква красота или успокоение, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. И се въртяха ли въртяха, закотвени в нажежената до червено лава на погубената плът, в топилката на гените, където никоя душа, колкото и да е смела, не може да оцелее. През цялото това време ноздрите поемаха самите себе си, а раната наместо уста мълчаливо призоваваше към опустошение.
В този момент видях Рой рязко да се килва напред, а после — назад, като прострелян. Посегна несъзнателно към джоба си.
После странният, унищожен човек изчезна, параванът застана на мястото си. Рой извади малък бележник и писалка от джоба си. С поглед, прикован в паравана, като че ли виждаше през него, скицира ужаса, кошмара, кървавата плът на разрухата и отчаянието.
Подобно на починалия Доре, Рой притежаваше гъвкава бързина и точност на ръката. Достатъчно бе да хвърли бегъл поглед на лондонската тълпа, за да започне кристалната фуния на паметта му да бълва образи. Моливът се пускаше по листа и всяко око, ноздра, уста, челюст и лице се изобразяваха свежи и завършени, като току-що отпечатани. Сега ръката на Рой танцуваше като паяк, пуснат в гореща вода. След десет секунди бележникът се изпълни със скици. Звярът бе там — не целият, но почти целият.
— По дяволите! — промърмори Рой и хвърли молива.
Погледнах паравана, изрисуван в източен стил. После набързо скицирания портрет.
Една полунегативна, полупозитивна смръщена гримаса на ужаса.
Не можех да откъсна очи от скеча на Рой — та нали Звяра вече бе изчезнал, а оберкелнерът приемаше поръчки зад паравана.
— Почти — прошепна Рой. — Още малко ми трябваше. Търсенето ни завърши, младши.
— Не.
— Да.
Не знам защо, но скочих на крака.
— Лека нощ.
— Къде отиваш? — попита Рой като опарен.
— У дома.
— И как ще стигнеш дотам? Нали трябва да се кандилкаш цял час по автобусите? Сядай. — Ръката му пак посегна към бележника.
— Стига вече — казах аз.
Не би му направило впечатление дори и топ да гръмне в лицето му.
— След всички тези седмици чакане? Ама какво ти става?
— Ще повърна.
— И аз. Да не мислиш, че ми харесва? — помисли малко. — Да-а-а, и аз ще се издрайфам, но първо да приключа с това — добави още малко ужас и кошмар върху листа. — Е?
— Сега наистина ме е страх.
— Имаш чувството, че ще изскочи откъм паравана и ще те сграбчи?
— Да!
— Седни и си дояж салатата. Нали знаеш какво казва Хичкок — нарисуват ли декорите, работата по филма е завършила. И нашият филм е завършен. ТОВА ТУК го завършва. Хванали сме го в капан.
— Но защо се срамувам от себе си? — отпуснах се тежко до Рой, без да поглеждам към скицника му.
— Защото ти не си той и той не е ти. Да благодарим на Бога за безкрайното му милосърдие. Какво ще стане, ако скъсам тези глупости и си тръгнем? Още колко месеца ще са ни необходими, за да намерим нещо толкова тъжно и ужасяващо, колкото това?
Преглътнах мъчително:
— Никога няма да го намерим.
— Точно така. Тази нощ няма да се повтори. Пийвай, хапвай и не се тревожи.
— Ще чакам заедно с теб, но не мога да бъда спокоен. Ужасно ми е тъжно.
Рой ме погледна в очите: