Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Тези очи виждаш ли ги?
— Да.
— И какво виждаш?
— Сълзи.
— Което доказва, че на мен не ми е по-леко, но нямам друг изход. Хайде по-кротко. Пийни.
Наля ми още шампанско.
— Има отвратителен вкус — казах аз.
Рой продължи да рисува. Улови цялото лице. Лице, рушащо се отвсякъде, като че ли притежателят му, душата зад призрачното видение, бе избягала, бе преплувала хиляда мили и сега търсеше начин да се удави. Дори и под плътта да е имало някакви кости, те бяха строшени. Дори и зад костите да е имало някакъв мозък, подаващ се през ретината и средното ухо, той можеше само бясно да изпуща сигнали през непрестанно въртящите се очи.
Донесоха храната и разляха новото шампанско. Изведнъж Рой и аз подскочихме. Откъм паравана се разнесе лудешки смях. Жената не се присъединяваше към него в началото, но след малко веселието й почти достигна това на мъжа. И все пак, неговият смях звучеше съвсем искрено, а нейният повече напомняше истерия.
Отпих една голяма глътка, за да не припадна. Когато бутилката с шампанско свърши, оберкелнерът донесе друга и ми показа с жест да не бъркам в празния си портфейл.
— Гроц — поясни той, но Рой не чу. Той запълваше страница след страница от скицника си. Колкото повече време минаваше и колкото по-силен ставаше смехът, толкова по-гротескни ставаха рисунките му. Като че ли виковете на забавляващите се усилваха паметта му и сами запълваха листа. Най-сетне смехът стихна. Зад паравана се разнесе обичайното шумолене при тръгване. Оберкелнерът дойде на нашата маса.
— Извинявайте — промърмори той, — но трябва да затваряме. Бихте ли били така любезни…? — кимна към вратата и бутна масата настрани. Рой се изправи и погледна към паравана.
— Не — каза оберкелнерът. — Според правилата трябва да излезете първо вие.
Тръгнах към вратата, но Рой не ме последва. Извиках го и той бързо мина край мен — все едно че си тръгваше в средата на представление.
В момента, в който излязохме, едно такси спря до бордюра. Улицата бе пуста, ако не се смяташе средновисокият мъж с палто от камилска вълна, обърнат с гръб към нас. Издаде го куфарчето, тикнато подмишница. Бях виждал това куфарче безброй пъти — в летата на моето детство и юношество. Бях го виждат пред студията на „Кълъмбия Пикчърс“, „Парамаунт“, „Ем Джи Ем“ и всички останали. Бе пълно с прекрасно нарисуваните портрети на Гарбо, Колман, Гейбъл, Харлоу и кой ли не. Портретите винаги носеха подпис, изписан с алено мастило. Бяха все притежание на един маниак на тема автографи, който вече остаряваше. Поколебах се и спрях.
— Кларънс? — извиках аз.
Човекът се сви. Може би не искаше да бъде разпознат.
— Ти си, нали? — казах аз тихо и леко го докоснах по лакътя. — Кларънс?
Мъжът трепна, но извърна глава. Лицето му бе останало същото. Състаряваха го само бръчките и бледността.
— Какво има? — попита той.
— Помниш ли ме? Не може да си ме забравил. Обикновено се носех из цял Холивуд с трите побъркани сестри. Едната от тях измисли ризите на цветя — хавайските ризи, дето ги носеше Бин Кросби в ранните си филми. През лятото на 1934-а висях пред Максимус всеки следобед. И ти беше там. Никога няма да те забравя. Притежаваше единствения портрет на Гарбо с автограф.
Бръщолевенията ми само усложниха нещата. Кларънс още повече потъна в яката на палтото си.
Кимна нервно. После неспокойно стрелна с поглед вратата на „Кафявото бомбе“.
— Какво правиш тук толкова късно? — попитах аз. — Всички вече са по къщите си.
— Знае ли човек. Нямам какво друго да правя… — отвърна Кларънс.
Знае ли човек. Дъглас Феърбанкс може да възкръсне и да закрачи по булеварда по-величествено от Брандо. Откъм Лийджън Стадиън, където току-що е приключил боксовият мач, може да се зададат Фред Алън, Джак Бени и Джордж Бърнс, последвани от щастливите тълпи — точно както едно време. Само че тогава беше по-хубаво от сега и от всички нощи занапред.
НЯМАМ КАКВО ДРУГО ДА ПРАВЯ. Да.
— Така е. Знае ли човек — подех отново аз. — Ама въобще ли не ме помниш? Лудия? Суперлудия? Марсианеца!
Погледът на Кларънс се спусна от челото до носа и брадичката ми, но не се спря на очите ми.
— Н-не.
— Лека нощ — казах аз.
— Довиждане — отвърна Кларънс.
Рой ме помъкна към тенекиената си таратайка. Качихме се, той въздъхна нетърпеливо, грабна скицника си и зачака.
Кларънс още стоеше на ъгъла, от едната страна на таксито, когато вратата на „Кафявото бомбе“ се отвори и Звяра излезе с Красавицата.
Беше рядко топла, великолепна нощ. Може би затова се случи нещо, което иначе никога не би се случило. Звяра стоеше и поемаше жадно въздух. Очевидно се бе отдал на шампанското и забравата. Не си личеше дали знае, че лицето му е въплъщение на древна, отдавна изгубена война. Подаде ръка на дамата си и я поведе към таксито, смеейки се. Именно тогава забелязах — от начина, по който се движи, — че тя не вижда нищо.