Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Тя е сляпа! — казах аз.
— Какво?
— Сляпа е. Не може да го види. Нищо чудно, че са приятели! Той я води на вечери и никога не й казва как изглежда в действителност!
Рой се наведе напред и огледа жената.
— Така е, за Бога. Прав си.
Мъжът се смееше, а жената, подобно на объркан папагал, се опитваше да му подражава.
В този момент Кларънс, който бе чул и смеха, и бърборенето, макар да стоеше с гръб към тях, бавно се извърна. Заслуша се отново с полупритворени очи и на лицето му се изписа огромна изненада. От устата му се изтръгна някаква дума.
Смехът на Звяра секна.
Кларънс пристъпи напред и каза нещо на мъжа. Жената също спря да се смее. Кларънс зададе въпрос. Звяра стисна юмруци, изкрещя и вдигна ръце, като че ли се готвеше да размаже противника си на тротоара.
Кларънс падна на колене и заблея виновно.
Звяра се надвеси над него треперещ от яд. Бе неспособен да овладее тялото си, което неудържимо се люшкаше напред-назад.
Кларънс изпищя, а жената протегна ръце във въздуха и каза нещо. Звяра затвори очи и се отпусна. Кларънс мигновено скочи и се шмугна в тъмното. Искаше ми се да изтичам след него, макар и да не знаех защо. След малко Звяра помогна на дамата си да се качи в таксито и колата шумно потегли.
Рой веднага запали. Последвахме ги с бясна скорост.
Таксито зави надясно при булевард „Холивуд“, но ние трябваше да спрем заради червения светофар и пешеходците. Рой забумтя с мотора, за да ги посплаши, и когато пешеходната пътека се изпразни, профуча на червено.
— Рой!
— Стига си ми крещял името. Никой не ни видя. Не можем да си позволим да го изпуснем! Господи, ТОЙ МИ ТРЯБВА! Нека разберем КЪДЕ отива! КОЙ е той! Ей там!
Таксито пред нас зави към „Гоуър Стрийт“. До него тичаше и Кларънс, който не ни видя, когато го подминахме. Не носеше нищо. Явно бе изпуснал куфарчето си някъде пред „Кафявото бомбе“. Кога ли ще забележи — се почудих аз.
— Горкият Кларънс.
— Защо „горкият“?
— И той е забъркан в тая каша. Иначе нямаше да стои пред „Кафявото бомбе“. Да не би да е съвпадение? Как ли не! Някой му е казал да дойде. И си загуби всичките портрети. Рой, трябва да се върнем и да ги спасим.
— Трябва да продължим направо.
— Чудя се каква ли бележка е получил Кларънс. Какво ли е пишело на нея…?
— Какво пишело къде?
Рой мина на друг червен светофар. Бе вперил поглед в таксито отпред, което зави наляво край гробищата.
Стигнахме църквата „Св. Себастиян“ — може би най-незначителната католическа църква в Лос Анджелис. Таксито се спусна по една малка странична уличка точно от другата страна на храма.
Спря на около стотина ярда по-надолу. Рой закова до бордюра. Видяхме Звяра да води жената към малка бяла сграда, която почти се губеше в тъмното. Забави се само за минута. Някъде се отвори и затвори врата, а Звяра влезе обратно в таксито, което се плъзна до следващия ъгъл, направи бърз обратен завой и се върна. За щастие светлините ни бяха угасени. Таксито мина край нас. Рой изруга, запали мигновено, изфуча напред, завъртя се в обратен завой и се понесохме към булевард „Санта Моника“. Тъкмо навреме, за да видим как таксито спира пред „Св. Себастиян“ и оставя пътника си там. Той изтича по пътеката към осветения вход на църквата, без да погледне назад. Таксито потегли.
Рой спря колата с угасени фарове под тъмната сянка на едно дърво.
— Рой, какво пра…?
— Тихо! — изсъска той. — Интуиция. Всичко е интуиция. На тоя мястото му е в църквата колкото моето — в девически хор.
Минутите течаха. Светлините на църквата не угасваха.
— Иди ДА ВИДИШ — каза Рой.
— КАКВО да направя?
— Добре, ще отида АЗ.
Рой излезе от колата и събу обувките си.
— ДА СЕ ВЪРНЕШ! — изпищях аз.
Но Рой вече се отдалечаваше по чорапи. Скочих навън, захвърлих моите обувки и го последвах. Рой изтича до църковната порта за десет секунди. Настигнах го и се долепихме до външната стена. Чухме някакъв глас. Надигаше се, спадаше и пак се извисяваше.
Гласът на Звяра! Бързо разрастващи се бедствия, ужасни цели, непростими грешки, грехове, по-тъмни от небето над нас и под нас.
Гласът на свещеника бълваше думи на прошка и обещания за по-добър живот, в който Звяра, макар и да не се прероди в Красавица, би намерил по пътя на разкаянието своите малки радости.
Шепнеше ли шепнеше в тъмната нощ.
Затворих очи и се превърнах в слух.
Шепнене, шепнене… Изведнъж замръзнах в почуда.