Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Всъщност това бе Рой, който удряше с всичка сила топка за крикет на поляната срещу площадка 7. Не спираше да замахва към топката, но когато усети погледа ми, замръзна. Вдигна глава и запремига срещу мен. Приличаше не на акушер, а на хищник, който току-що е убил плячката си и се е нахранил до пресита.
— Успях! — изкрещя той. — Залових го! Нашия Звяр — твоя, МОЯ Звяр. Днес глината, утре — филма! Хората има да се питат кой го е направил. Ние, синко, ние!
Разпери дългите си пръсти във въздуха.
Приближих се към него леко замаян.
— Заловил, си го? Господи, Рой, защо не ми разкажеш повече? Какво видя, когато изтича след него?
— Всяко нещо с времето си, драги. Слушай, свърших преди половин час. Един поглед и направо ще разглобиш машината от писане. Обадих се на Мени! Ще се срещнем с него след двайсет минути. Направо подлудях от чакане. Дойдох и взех да удрям по топките. Гледай! — удари яката една топка и тя изхвърча надалеч. — Ако не ме спрете, ще извърша убийство!
— Рой, успокой се.
— Не, НИКОГА няма да се успокоя. Ще направим най-великия филм на ужасите. Мени ще…
Един глас изкрещя:
— Ей, вие двамата, какво се мотаете там?
Ролс-ройсът на Мени — бяла приказка на колела — се плъзна до нас и измърка. През едно от прозорчетата се подаде смръщеното лице на шефа.
— Мисля, че имахме среща!
— Пеша ли да дойдем или ще ни закараш? — попита Рой.
— Пеша!
Ролсът се плъзна край нас.
19
Бавно се отправихме към Сцена 13.
Наблюдавах Рой и се опитвах да отгатна какво е съчинил през последната нощ. Дори когато бяхме деца, той рядко издаваше истинските си чувства. Отваряше, например, вратите на гаража, за да ми покаже най-новия си динозавър. Чакаше да види реакцията ми и едва след като зяпвах от възторг, си позволяваше да изкрещи радостно. Ако направеното ми харесваше, нищо друго нямаше значение.
— Рой — попитах го аз, — да не се е случило нещо?
Заварихме Мени Лайбър да фучи пред Сцена 13:
— Къде, по дяволите, се изгубихте?
Рой отвори студиото, влезе и тръшна вратата зад себе си.
Мени се опули срещу мен. Скочих напред и отворих вратата, като му дадох път.
Стъпихме в тъмното.
Бе запалена само една малка лампа, окачена над глинения макет на Рой, дълъг шейсет фута — полумарсиански пейзаж в близост до засенчения кратер на метеора.
Рой свали обувки и се затича по макета като балетист. Внимаваше да не настъпи някое дърво, голямо колкото нокът, или кола с размерите на напръстник.
— Свалете си обувките! — изкрещя той.
— Как ли не! — отвърна Мени, но се събу и застъпва на пръсти по миниатюрния свят. Бяха добавени много нови неща — нови планини, дървета и какво ли не плюс нещото, покрито с влажна кърпа.
И двамата се приближихме по чорапи до покривалото.
— Готови ли сте? — огледа лицата ни Рой.
— Да, по дяволите — тросна се Мени и посегна към кърпата.
Рой блъсна ръката му.
— Не. Аз ще го направя.
Мени се отдръпна, почервенял от гняв.
Рой вдигна кърпата така, като че ли дърпа завесата над най-великолепното шоу на земята.
— Не Красавицата и Звяра — извика той, — а Звяра, който е Красив!
Мени и аз зяпнахме.
Рой не беше излъгал. Бе най-съвършеното произведение, което някога е правил — дело на кораб, дълго кръстосвал моретата, на ловец на среднощни пътеки между звездите, на мечтател, останал много време зад ужасната си, причудлива и отблъскваща маска.
Звяра.
Самотният мъж зад паравана с източни рисунки, който се смее на нещо отдавна отминало.
Съществото, избягало от среднощните улици, за да стигне до гробищата и белите камъни.
— О, Господи, Рой… — очите ми се насълзиха под въздействието на гледката — толкова живописна и ярка, колкото и спомена за Звяра, вдигнат отчаяното си лице към тъмното небе. — О, Боже…
Рой съзерцаваше с любов великолепната си работа. Обърна се бавно, за да погледне Мени Лайбър. Видяното прикова на място и двама ни.
Лицето на Мени бе бяло като платно. Очите му се въртяха в орбитите си. От гърлото му се раздадоха нечленоразделни звуци. Ръцете му се впиха в ризата, като да е спряло да бие сърцето му.
— Какво си направил! — изпищя той. — Исусе! Господи, велики Боже! Какво е това? Измама? Шега? Веднага го покрий! Уволнен си!
Мени хвърли влажната кърпа върху глинения Звяр.
— Боклук!
Рой покри глинената глава с механични, непохватни движения.
— Аз не…
— Не си ли? И искаш да видиш ТОВА на екрана? Луд! Събирай си партакешите! Да те няма! — Мени затвори очи и се разтрепери. — Изчезвай веднага!
— Ти поиска това! — каза Рой.
— Е, сега искам да го унищожиш!
— Но това е най-добрата ми работа! Погледни я, по дяволите! Тя е красива! Тя е МОЯ!