Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
И зиме, и лете се увиваше в огромното си палто от камилска вълна, натежало от писалки, тефтерчета и миниатюрни фотоапарати. Сваляше го само при непоносима жега. Тогава приличаше на костенурка, извадена от черупката си и стресната от живота наоколо.
Пресякох и спрях пред тълпата.
— Здравей, Шарлот. Здрасти, майче.
Двете жени ме погледнаха леко шокирани.
— Аз съм. Помните ли ме? Отпреди двайсет години. Бях един от вас. Космос. Ракети. Машини на…
Шарлот въздъхна и се плесна по челото. Наведе се толкова напред, че щеше да падне.
— Мамо — извика тя, — ами това е… ЛУДИЯ!
— Лудия — тихичко се изсмях.
Очите на майчето грейнаха.
— Гледай ти какво чудо… — докосна лакътя ми. — Какво правиш ТУК? Още ли колекционираш…?
— Не — отвърнах аз неохотно. — Работя тук.
— Къде?
Кимнах през рамо.
— Там? — извика Шарлот с недоверие.
— В пощенския отдел ли? — попита майчето.
— Не — страните ми пламнаха. — Може да се каже… в отдела на сценаристите.
— Преписваш сценариите на циклостил?
— О, мамо — лицето на Шарлот се озари щастливо, — той ПИШЕ, нали? Сценарии?!
Това бе истинско откритие. Всички лица около Шарлот и майка й пламнаха от възбуда.
— О, Боже, не може да бъде! — възкликна старицата.
— Но е така — вече почти шепнех. — Работя над един филм заедно с Фриц Вонг. „Цезар и Христос“.
Настана дълго, объркано мълчание. После краката се размърдаха и се разнесоха гласове.
— Може ли… — попита някой, — ние имаме…
Но Шарлот довърши фразата: „Автограф, моля.“
— Аз…
Изведнъж от всички страни се протегнаха ръце с писалки и бели картички.
Засрамен, взех картичката на Шарлот и написах името си. Майчето присви очи и огледа критично написаното.
— Сложи и името на филма — каза тя. — „Христос и Цезар“.
— И прякора си — Лудия — добави Шарлот.
Написах:
Лудия.
Чувствах се кръгъл глупак — бях потънал в мизерията на протегнатите ръце и тъжните погледи, които се опитваха да отгатнат кой съм.
За да прикрия притеснението си, попитах: „Къде е Кларънс?“
Шарлот и майчето зяпнаха. „Ама ти си ги спомняш?“
— Кой може да забрави Кларънс, куфарите, палтото му… — казах аз, докато драсках подписа си наляво и надясно.
— Още не се е обаждал — изтърси майчето.
— Да се обажда ли? — я погледнах аз учудено.
— Горе-долу по това време звъни на онзи телефон отсреща. Пита кой е пристигнал, как върви и така нататък — поясни Шарлот. — Пести си времето. Спи до късно, защото обикновено виси до среднощ пред ресторантите.
— Знам — ударих последния подпис с нескривана радост. Още не можех да погледна в очите новите си почитатели, които ме зяпаха с такова обожание, като че съм прескочил цяла Галилея с една крачка.
Телефонът отсреща иззвъня.
— Трябва да е Кларънс! — каза майчето.
— Извинявай… — втурна се натам Шарлот.
— Моля те — хванах я аз за лакътя. — Не съм го виждал от години. Ще го изненадам, може ли? — погледнах от Шарлот към майчето и после пак към Шарлот. — Е?
— Добре — изсумтя майчето.
— Давай — каза Шарлот.
Телефонът иззвъня отново. Изтичах да вдигна слушалката.
— Кларънс?
— Кой е там?! — попита той. Веднага стана подозрителен.
Опитах се да обясня, но накрая прибягнах до стария прякор: „Лудия“.
Това не го размекна. „Къде са Шарлот и майчето? Болен съм.“
Болен или внезапно уплашен? — почудих се аз.
— Кларънс, къде живееш?
— Защо питаш?!
— Дай ми поне телефонния си номер.
— На НИКОГО не бих го дал. Нали веднага ще ме оберат. Тук са снимките. СЪКРОВИЩАТА МИ!
— Кларънс, снощи бях в „Кафявото бомбе“.
Мълчание.
— Кларънс? Трябва ми помощта ти, за да намеря едно лице.
Кълна се, че чух учестеното туптене на заешкото му сърчице. Като че виждах и малките, албиносови очички.
— Кларънс — повторих аз — моля те! Ще ти дам моя адрес и телефон — продиктувах ги. — Обади се или пиши до студиото. Видях как онзи мъж се опитваше да те удари снощи. Защо? Кой…?
Прищракване. Кларънс затвори.
Тръгнах по улицата като сомнамбул.
— Кларънс няма да дойде.
— Глупости! — обиди се Шарлот. — Той винаги идва!
— Ти какво му каза? — погледна зло майчето.
— Болен е.
Колкото е болен Рой и колкото съм болен аз — си казах наум.
— Някой знае ли къде живее?
Всички поклатиха глави.
— Ами защо не го проследиш? Лесно ще разбереш — Шарлот млъкна и се изсмя. — Искам да кажа…
Някой друг продължи: