Пътят на кралете (том I)

— Пазете се, момичето ми — предупреди я капитанът, когато тя мина край него. — Дори и спокоен град като Карбрант крие опасности. Дръжте си ума наблизо.

— Бих казала, че предпочитам да си стои вътре в главата ми. Ако се окаже „наблизо“, значи някой със сопа се е приближил твърде много до мене — отвърна Шалан, докато внимателно пристъпваше на трапа.

Капитанът се разсмя и й помаха за сбогом, докато тя се спускаше по трапа, придържайки се за релинга със свободната си ръка. Като на всички жени от воринското вероизповедание, лявата й ръка — скритата — беше завита, а навън се показваше свободната ръка. Обикновените жени от тъмнооките носеха ръкавица на скритата ръка, но от някой с положението на Шалан се очакваше повече скромност. Нейната скрита ръка се намираше в удължения маншет на левия ръкав, затворен с копчета.

Роклята й беше с традиционна воринска кройка, прилепнала по гърдите, раменете и талията и със свободни поли. Беше от синя коприна, а копчетата отстрани — от черупката на чул; притискаше чантата до гърдите си със скритата ръка, а със свободната се държеше за релинга.

От трапа прекрачи в трескавия кипеж на пристанището — вестоносци търчаха насам-нататък, жени в червени дрехи вписваха товарите в сметководни книги. Карбрант беше воринско кралство като Алеткар и родината й Я Кевед. Тук хората не бяха езичници и писането беше женско изкуство; мъжете учеха само глифи, а буквите и четенето оставяха на съпругите и сестрите си.

Шалан не беше питала, но беше сигурна, че капитан Тозбек може да чете. Беше го виждала с книги в ръка и се беше почувствала неудобно. Четенето не подобаваше на един мъж. Поне на мъжете, които не бяха арденти.

— Искате ли да се повозите? — попита Ялб, чието селско тайленско произношение беше толкова грубо, че тя едва го разбра.

— Да, моля.

Той кимна, завтече се нанякъде и я остави на пристанището, заобиколена от група парши, които усърдно местеха дървени кафези от една камара на друга. Паршите бяха тъпоумни, но отлични работници. Никога не се оплакваха, винаги правеха каквото им се каже. Баща й ги предпочиташе пред обикновените роби.

Наистина ли алетите воюваха срещу парши в Пустите равнини? Това изглеждаше толкова странно на Шалан. Паршите не воюваха. Те бяха кротки и практически неми. Разбира се, тя беше чула, че онези в Пустите равнини — наричаха ги паршенди — телесно са различни от паршите. По-силни, по-високи, по-умни. Май всъщност не бяха никакви парши, а техни далечни родственици.

За нейна изненада навсякъде по доковете имаше животни. Няколко небесни змиорки се носеха из въздуха и търсеха плъхове или риба. Дребни рачета се криеха в цепнатините на дъските по доковете, а бобинките на гроздове висяха по дебелите греди. На крайбрежната улица една норка хищно се прокрадваше и търсеше изпуснати мръвки.

Шалан не устоя, извади скицника и започна да скицира една нападаща небесна змиорка. Не се ли боеше от толкова много хора? Шалан държеше скицника със скритата ръка, обвила с пръсти горния му ръб, и рисуваше с въглен. Преди да приключи, водачът й се върна с един човек, който теглеше някаква прелюбопитна измишльотина с две големи колела и покрита с тента седалка. Шалан колебливо остави скицника. Очакваше паланкин.