Пътят на кралете (том I)

— Е — каза Шалан на капитана, изчервена, но все още с желание да говори — само си мислех така: казвате, че моята красота е помамила ветровете бързо да ни доведат в Карбрант. А значи ли това, че при другите плавания липсата на красота е била причината да закъсняваме?

— Ее… хмм…

— Та всъщност Вие ми казвате, че съм красива точно през една шеста от времето.

— Глупости! Млада госпожице, красива сте като утринна зора, така си е!

— Като зора? Искате да кажете, прекалено румена — тя задърпа дългата си червена коса — и карам хората да примижават, щом ме видят?

Той се разсмя и неколцина от моряците се присъединиха. Капитан Тозбек каза:

— Добре тогава. Вие сте като цвете.

Тя се намуси.

— Алергична съм към цветя.

Капитанът вдигна вежда.

— Не, наистина — призна тя. — Намирам ги съвсем очарователни. Но ако ми подарите букет, ще получа толкова силен пристъп, че ще Ви се наложи да търсите по стените луничките, които са се отлепили от лицето ми при кихавицата.

— Добре, така да е, продължавам да твърдя, че сте хубава като цвете.

— Ако съм като цвете, значи младежите на моята възраст страдат от същата алергия, понеже забележимо странят от мен. — Тя потръпна. — Сега видяхте ли, казвах Ви, че отговорът ми не е любезен. Младите жени не бива да се държат така дразнещо.

— Ах, млада госпожице — капитанът докосна плетеното си кепе. — На нас с момчетата ще ни липсват умните Ви приказки. Не знам какво ще правим без Вас.

— Най-вероятно ще плавате. И ще се храните, ще пеете и ще гледате вълните. Всичко, което правите сега, само че ще имате доста повече време, защото няма да се препъвате в някакво си момиченце, което седи на палубата, рисува и си мърмори. Но имате благодарностите ми, капитане, за едно плаване, което беше чудесно, макар да се проточи повече.

Той признателно докосна кепето си.

Шалан се усмихна — не беше очаквала, че ще се чувства толкова освободена сама навън. Братята й се притесняваха, че тя ще се бои. Смятаха, че е кротка, понеже не обичаше да спори и при разговори между много хора си мълчеше. И може би тя наистина беше кротка — да е далече от Я Кевед беше плашещо. Но беше и прекрасно. Беше напълнила три скицника с рисунки на същества и хора, които беше наблюдавала, и макар тревогата за фамилните финанси да беше постоянна, тя се уравновесяваше от чистото удоволствие, че трупа опит.

Тозбек се зае да урежда престоя на кораба в пристанището. Той беше свестен човек. А хвалбите му за така наречената й красота тя приемаше такива, каквито бяха — белег за мила, макар и попреувеличена привързаност. Тя имаше бледа кожа в една епоха, когато за истински красив се приемаше алетският светложълтеникав цвят, и въпреки светлосините очи, нечистото й родословие личеше в кестеняво-червената коса. Нямаше и един кичур в приличния черен цвят. Когато поотрасна, луничките й избледняха — слава на Вестителите — но все още се забелязваха няколко по носа и бузите й.

След като поприказва с хората си, капитанът рече: