Пътят на кралете (том I)

— Защо не плачеш? — попита вятърното духче.

Каладин седеше, опрял гръб в ъгъла на клетката, и гледаше надолу. Дъските на пода пред него бяха нацепени, сякаш някой ги беше дълбал с нокти. Нацепените места бяха потъмнели там, където кръвта беше попила в сухото сиво дърво. Безплоден и измамен опит за бягство.

Фургонът продължаваше да върви. Едно и също всеки ден. Събуждаш се изтръпнал и с болки, след като си спал на пресекулки без постеля и завивка. Фургон по фургон пускаха робите да се разтъпчат и облекчат с железните окови на краката. После ги събираха, даваха им сутрешната помия и фургоните продължаваха по пътя си до следобедната помия. Още път. Вечерна помия, после черпак вода преди сън.

Клеймото със знака шаш на челото на Каладин все още беше напукано и кървеше. Поне покривът на клетката предпазваше от слънцето.

Вятърното духче се превърна в мъгла и се понесе като малко облаче. Доближи се до Каладин и при движението лицето й се очерта в предната част на облачето, сякаш тя отвяваше мъглицата назад и разкриваше нещо по-плътно отдолу. Мъглива, женствена и ъгловата. С такива любопитни очи. Каладин никога не беше виждал духче като нея.

— Другите плачат нощем — каза тя. — А ти не плачеш.

— Защо да плача? — отвърна той. — Какво ще промени това?

— Не знам. Защо всъщност плачат хората?

Той се усмихна и притвори очи.

— Попитай Всемогъщия защо хората плачат, малко духче, не питай мене.

Заради влажното лято в тези източни краища челото му беше покрито с капки пот и раната го щипеше от тях. Надяваше се скоро пак да има няколко седмици пролет. Времето и сезоните бяха непредсказуеми. Не се знаеше колко продължава всеки, но обикновено траеха по няколко седмици.

Фургонът продължаваше по пътя. След време Каладин усети слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. Слънцето грееше през горната страна на клетката. Значи, два-три часа след пладне. Ами следобедната помия? Каладин се изправи, като се издърпа с ръка за една от стоманените пречки. Не можа да види Твлкав, който управляваше предния фургон, а само плосколикия Блут отзад. Наемникът беше облечен в мръсна риза с връзки отпред и с широкопола шапка срещу слънцето; копието и сопата му бяха на пейката до него. Не носеше меч, дори и Твлкав не носеше — не и толкова близо до алетските земи.

Тревата продължаваше да се разделя пред фургоните, изчезваше и след минаването им пак се появяваше. Пейзажът беше осеян със странни, непознати за Каладин храсти. Имаха дебели стволове и клонки, и бодливи зелени игли. Когато фургоните се приближаха прекалено, иглите се прибираха в клонките и оставяха усукани червеообразни стволове с възлести клони. Никнеха тук-там из хълмовете, издигаха се сред тревата като дребни стражи.