Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Жана и Жюлиен пресякоха горичката, изкачиха се на насипа и се загледаха безмълвно в морето. Беше хладничко, духаше севернякът, макар че беше още средата на август; жаркото слънце пламтеше сред яркосиньото небе.

Младите хора потърсиха завет, пресякоха равнината и завиха надясно, за да отидат в лъкатушната гориста долчинка, която се спуща към Ипор. Щом стигнаха до дърветата, престанаха да чувствуват полъха на вятъра, кривнаха от пътя по тясна пътечка, която се провираше сред листака. С мъка вървяха редом и тя усети, че ръката на Жюлиен се плъзга бавно около кръста й.

Не каза нищо, задъхана, с разтуптяно сърце и пресечен дъх. Ниските клони милваха косите й. Навеждаха се често, за да минат. Тя откъсна един лист; на него се бяха сгушили две калинки, като две крехки червени раковини.

Малко успокоена, Жана забеляза невинно:

— Гледай ти, семейство.

Жюлиен докосна с устни ухото й:

— Тази вечер вие ще бъдете моя жена.

Макар че узна доста неща по време на своя престой на село, тя все още мислеше само за поезията в любовта, затова думите му я изненадаха. Негова жена? Нима не беше вече такава?

Той започна да обсипва с леки, бързи целувки слепите й очи и шията, там, където се виеха първите къдри. Тръпнеща под тия мъжки целувки, на които не беше свикнала, тя неволно навеждаше глава на другата страна, за да избегне ласките, които все пак я пленяваха.

Те се озоваха неочаквано на края на гората. Жана се спря, смутена, че са се отдалечили толкова много. Какво щяха да си помислят другите?

— Да се връщаме — каза тя.

Той оттегли ръката си от кръста й, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг тъй близо, че дъхът им докосваше лицата им. Погледнаха се втренчено с остър, проницателен поглед, в който душите им сякаш се сляха. Търсеха се един друг в очите си, искаха да надзърнат отвъд тях, в непроницаемата тайна на душите си. Като че ли се проучваха взаимно с ням и настойчив въпрос. Какво ще бъдат те един за друг? Какъв ще бъде съвместният им живот, който започват сега? Какво ще си отредят един другиму в дългото брачно неразривно съжителство: радости и щастие ли, или разочарование? И двамата имаха чувството, че се виждат за първи път.

Изведнъж Жюлиен сложи двете си ръце на раменете на Жана и я целуна дълбоко и силно по устата, както никога друг път не бе я целувал. Целувката сякаш се плъзна в нея, проникна до вените и до мозъка на костите й, така тайнствено я разтърси, че тя буйно отблъсна Жюлиен с ръце и едва не политна назад.

— Да си вървим, да си вървим! — шепнеше тя.

Той не отвърна нищо, взе ръцете й и ги задържа в своите.

Чак до в къщи не размениха нито дума. Останалата част от деня им се стори много дълга.

Едва привечер седнаха на масата. Вечерята бе скромна и завърши скоро, противно на нормандските обичаи. Някакво смущение сковаваше гостите. Само двамата свещеници, кметът и четиримата поканени чифликчии проявиха малко груба веселост, както подобава на сватба.

Смехът почти замираше, но кметът каза нещо остроумно и го съживи отново. Беше около девет часът. Поднесоха кафето. Навън, под ябълките в предния двор, почваше селският бал. През отворения прозорец се виждаше цялото празненство. Фенерчетата, окачени по клоните, придаваха на листата светлозелен оттенък. Селяни и селянки подскачаха в кръг и пееха с пълно гърло дивашки танцов припев, а две цигулки и един кларнет им пригласяха пискливо, кацнали на голяма кухненска маса вместо естрада. Шумната песен на селяните понякога напълно заглушаваше инструментите и нежната мелодия, разкъсана от необузданите гласове, сякаш падаше от небето на малки откъси от няколко отронени ноти.