Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Когато се просна горе, Кейл изпъшка от радост и изтощение. Полежа пет минути, отпуснал безсилно ръце, из които пулсираше тъпа болка. Не посмя да изчака повече. Посегна надолу, издърпа размотаното въже и заби куката в най-голямата пукнатина, която успя да намери. После пусна въжето от другата страна.
Надяваше се да чуе как краят удря земята, но не чу нищо, макар че подръпна няколко пъти. Въжето беше един път и половина по-дълго от височината на крепостната стена, но не се знаеше дали точно тази част от стената не е изградена над пропаст.
Той погледна надолу в непрогледния мрак, изчака малко, после се плъзна отвъд ръба. Напипа въжето с дясната си ръка и опъна, за да заклещи куката в пукнатината. Вкопчен с едната ръка в стената, а с другата във въжето, той се поколеба, осъзнавайки в колко опасно положение е изпаднал. И все пак по-добре да си отида така, отколкото да ме обесят и изпържат. С тази утешителна мисъл пусна ръба, увисна на въжето с цяла тежест и се спусна надолу.
След като преплете крака около въжето, Кейл започна да слиза малко по малко. Беше лесно — тежестта вършеше цялата работа вместо него. Дори би изпитал опиянение, ако не го тревожеше фактът, че въжето не е изпробвано и може да се скъса или разпадне от търкането в грапавата стена… както и неприятната мисъл, че може да не е достатъчно дълго и да го изостави увиснал на трийсет метра над земята. А дори при едно падане от три метра върху скалата рискуваше да си счупи крака. Но какъв смисъл има да се тревожи? Вече бе твърде късно.
След по-малко от пет минути стигна до възела на въжето, който подсказваше, че му остават още петнайсет метра. После само пет. После големият възел на края.
Нямаше избор. Спусна се покрай възела и увисна на ръце.
Едно. Две. Три. Кейл пусна въжето.
8.
На всеки няколко минути Клайст и Хенри Мъглата палеха свещта, която Кейл бе откраднал от Лорда на Дисциплината и поглеждаха как е девойката. Бяха се споразумели, че ще е добре да я държат под око. В края на краищата разполагаха с девет свещи, тъй че можеха да си позволят мъничко разточителност. Бяха виждали и друг път същия безжизнен поглед и същото глухо мълчание — обикновено при момчета, изтърпели повече от сто удара. Ако не се съвземеха за няколко дни, отвеждаха ги и вече не се завръщаха. А тези, които се опомняха, често крещяха нощем, дори след седмици и месеци — едно момче на име Морто крещя години наред. После и те изчезваха.
Затова наглеждаха момичето. Ако почнеше да крещи, можеше някой да чуе.
При всяко палене на свещта Хенри Мъглата казваше „Всичко ще бъде наред“. Девойката не отговаряше, само потръпваше от време на време. Когато светнаха за трети път, в главата на Хенри изплува някакъв безкрайно далечен спомен — нещо утешително и отдавна забравено.
— Хайде, хайде — изрече той. — Хайде, хайде.
Но имаше и още една причина да палят свещта — просто не можеха да се удържат да не гледат момичето. Бяха пристигнали в Светилището седемгодишни и предишният живот им се струваше по-далечен от луната. Родителите на Хенри Мъглата бяха умрели скоро след раждането му. Тези на Клайст го продадоха на Изкупителите за пет долара, а преди това се държаха към него почти също тъй жестоко. И двамата не бяха виждали момиче или жена откакто прекосиха голямата порта на Светилището, а Изкупителите не казваха нищо друго, освен че жените и момичетата са дяволски изчадия. Ако случайно видеха жена, когато напуснеха Светилището на път към фронта, трябваше незабавно да наведат очи. „Женското тяло е грях само по себе си и крещи към небесата за отмъщение!“ Само една жена можеха да гледат без погнуса или тревога — майката на Обесения Изкупител, единствената чиста сред своя пол. Тя беше извор на състрадание, вечна подкрепа и утеха, — макар че момчетата нямаха представа какво означават тези добродетели, тъй като никога не ги бяха срещали. Колкото до въпроса защо жените са дяволски изчадия, Изкупителите обясняваха твърде мъгляво. Затова Клайст и Хенри Мъглата гледаха девойката с разпалено любопитство, примесено с боязън и страхопочитание. Всяко същество, способно да докара Изкупителите до подобни изблици на ненавист, трябваше да е наистина много могъщо, следователно си струваше да се боят от него, въпреки че нямаха ни най-малка представа защо.
Разтреперана и уплашена под трептящата светлина на свещта, девойката не изглеждаше особено страховита. Но видът й продължаваше да ги омайва. Първо, имаше изумителни форми. Беше облечена в дълга риза от фино бяло платно, каквото момчетата виждаха за пръв път в живота си, пристегната с шнурче около кръста.