Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Хванах се за сърцето.
— Аркаша, Дима не е крадец, нещо се е случило…
Аркаша се стовари на стола.
— Разбирам, не съм идиот. О, боже мой.
— Жив ли е? — възкликнах аз.
— Не викай дявола — кресна Аркаша. — И да е жив, и да не е жив, за такива пари и него, и мене ще заколят. Ама че я забърка синът ми.
— Боже мой! — Сълзите се търкаляха по лицето ми, а зъбите ми тракаха. — Защо стоиш? Трябва да спасиш Дима, да събереш парите. Помоли за отсрочка, чуваш ли? Ще им платим с лихва, само нека да почакат малко. Аркаша, трябва да се направи нещо. Да се продаде апартамента, колата, да му се помогне, чуваш ли? Гола като пушка ще остана, но ще събера парите. Таня, ще ми помогнеш ли?
— Че да не би да съм от камък? Ще ти помогна. Ще ги съберем. А ти защо седиш така? — нахвърли се тя върху Аркаша. — Размърдай се, трябва да спасяваме момчето.
— Направо да го убиеш — въздъхна тежко той.
— Какви ги дрънкаш, какви ги дрънкаш? — разкрещя се Таня. — Да го убиеш. И ще го убият, ако седиш като пън. Ще съберем парите, ще ги дадем, а сетне ще се оправяме. Заделила съм нещо за черни дни.
— Таня, благодаря ти — разревах се още по-силно аз.
— Никога няма да забравя това.
— Свои хора сме, ще си уредим сметките — отвърна ми тя.
През нощта се обади Дима, гласът му трепереше.
— Лада, закъсал съм го. Трябва да се скрия.
— Дима — започнах бързо да говоря аз, — зная всичко, Аркаша беше при мен… Къде си? Ще дойда да те взема.
Хукнах презглава при него. Дима дойде при мен, беше блед, а на лицето му беше изписано безразличие. Той влезе в колата, а аз се притиснах към него и го сграбчих за ръцете.
— Миличкият ми, не се бой, ще съберем парите. Сега аз ще те скрия и никой на този свят няма да те намери.
— Лада, обичаш ли ме? — попита ме той, гледайки някак странно.
— Обичам те, много те обичам — уверих го аз.
— Ако се наложи да замина, ще дойдеш ли с мен?
— Ще дойда, дори на края на света ще дойда. Не се тревожи, ще направим каквото трябва, говорихме с баща ти. Таня ще ни помогне, ще съберем парите.
Не се наложи да продаваме нито колата, нито апартамента. Аркаша намери парите и се разбра за всичко, в което аз нито за миг не се усъмних. Простиха на Дима с условието, че той завинаги ще се оттегли от бизнеса. И какво по-хубаво от това. След една седмица Аркаша дойде при мен.
— Знаеш ли къде е той? — попита ме уморено.
— Зная.
— Нека да се върне.
— Аркаша — изчуруликах аз и се хвърлих на врата му, а той ме погали по задника.
— Ех, Лада. За какво ти е това момче? Докара баща си до просешка тояга. Сега съм затънал до гуша в дългове… Колко време ще трябва да блъскам, за да върна всичко.
— Аркаша — казах страховито аз, — не си слагай грях на душата, той ти е син. Твой син, а пък парите са нищо, пак ще ги спечелиш. И не се прави на беден. Ако те поотръска човек, доста интересни неща ще изпадат от теб.
— Знаеш ли поне какво се е случило? — попита той след пет минути.
— Питай него. Аз не зная. И през ум не ми е минавало да го разпитвам, момчето беше на умирачка.
Същия ден отидох да доведа Дима. Той се прибра вкъщи да успокои майка си и, естествено, да обере калая от баща си. След една седмица отново постъпи на работа в автосервиза и полека-лека всичко си отиде на мястото.
— Защо си излъгал баща си? — попитах го веднъж аз.
— За какво съм го излъгал?
— За чантата.
— Казах му истината: че съм я изгубил. Така си беше.
— Точно затова те питам защо си го излъгал, защо не му каза, че същия ден беше при мен?
— Че защо трябва да забърквам и теб в тази работа? Няма смисъл.
— И къде ли е тази чанта? — учудих се аз.
Дима погледна някак безизразно и сви рамене.
— Не зная.
Аркаша престана да ми дава пари, оправдавайки се с дълговете си. Заплатата на Дима беше смешна. С Таня си разделихме откраднатите пари, но се бояхме да ги пипаме. Не беше лесно да се живее само с едната заплата. Дима непрекъснато ме наблюдаваше и стана един такъв замислен.
— Лада, зле ли се чувстваш с мен?
— Глупчо, толкова ми е хубаво с теб, че нямам думи да го опиша.
— Дали пък да не си потърся някаква друга работа?
— Престани, всичко си имаме, ще се оправим.
По този въпрос аз естествено не бях честна. Без пари ми беше трудно и изобщо животът не ми доставяше кой знае какво удоволствие. Разбира се, обичах Дима, но беше уморително да се намираш под нечий бдителен контрол по двадесет и четири часа в денонощието. Когато непрекъснато те наблюдават и непрекъснато се вглеждат в теб, започваш да се чувстваш като престъпничка. Общо взето липсата на доверие нарани болезнено душата ми.