Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
Не беше влязъл в Русе, където всъщност нямаше намерение да се задържа, когато му звънна телефонът. Менюто изписа Алкалай:
— Козел, — каза великия сабри. — Ясер Арафат е кръстник на един младок, който мина последователно през Сяндхърст и Уест Пойнт, обучен офицер. Стреля с всичко, управлява всякакви машини, предполагам без шатъл и подводница. Не прилича на арабин, говори всички европейски езици, но не основния и е левак, пази се от лявата му ръка.
— Защо аз? — попита Козела. — Пази се ти!
— Защото е тръгнал за ноу-хауто, — отговори сабри — и защото неминуемо ще се срещнеш с него, Козел!
— Как се казва този легендарен герой, Морис? — попита ядосан Козела. Докога щяха да го забъркват в една война, която не беше негова, и кой ще излезе победител от тази хилядолетна религиозна схватка, както казваха тарикатите: „Баш го болеше кура!“
— Осман Бен Кадир — каза Алкалай — не очаквай да ти се представи, още по-малко под истинското си име. Козел, много внимавай с това момче, приятелю, оглеждай се за леваци, те по някакъв начин си личат. Поне част от тях носят часовниците си на дясната ръка.
— Благодаря, сабри! — каза Козела. — Спира ме пътна полиция, ще ти се обадя после.
— Не се опитвай да ме търсиш, Козел! — каза Алкалай. — Когато ми трябваш аз ще те намеря.
Проверката беше рутинна. Козела продължи за Русе, но по околовръстния път, подмина града и потегли за Разград. И в Разград не влезе. Спря чак пред хотел „Добруджа“ в Добрич, настани се там и влезе в казиното. Щеше да загуби няколкостотин долара на рулетката тази вечер, но нямаше друг начин да внуши на ченгетата, с които беше пълно в хотела, че е най-обикновен, богат лентяй, който обикаля държавата с някаква неясна цел.
Каква е целта на този мъж, беше неминуемият въпрос, който щеше да възникне сред силовите групировки, но Козела разчиташе на два фактора. Беше прехвърлил възрастта на бандита, поне действащите бандити обикновено бяха на половината на възрастта му и беше сам, а това беше против правилата на престъпния свят и перфектен аргумент за богато лентяйство.
„С какво всъщност разполагаме? — мислеше Козела, загледан в свечеряващите се полета на Добруджа. — Един млад, престъпен гений, до когото искат да се докопат всички гангстерски, религиозни и етнически групировки в света. И как стана така, че именно аз го притежавам, а не някой друг? Достатъчно силни играчи имаше на полето. Случайност ли беше това или някой му беше подхвърлил Влад Аберман?“ Козела не можеше да не си задава тези въпроси при положение, че започваше „подмяната“. Преведено от езика на бандите това означаваше изчистване на старите групировки. Под изчистване се разбираше само и единствено избиване и заменянето им с нови, които поне в началото трябваше да бъдат третирани, ако не като съюзници, то най-малко като сътрудници. Всъщност това бяха роби, роби на порока и на улицата. И точно тях той, бившият генерал, бившият бандит се готвеше да превърне в стройна добре организирана армия. Годна да владее „пътя на коприната“ от Капитан Андреево до Калотина и от Дуранкулак до Кулата. Поне това беше големият хикс, който ДЕА наблюдаваше. Трябваше да влезе във Варна, но някакво вътрешно напрежение го караше да се въздържа. Нямаше причини за тревога и въпреки това тревожността беше факт. Той я чувстваше и като всяко животно, свикнало да разчита интуицията си, й се доверяваше.
Сутринта влезе в Балчик, спря на пристанището и се обади на Маласа.
— Какво става във Варна, момче?
— Не четеш ли вестници, шефе? Жътва! Една прокурорска глава хвръкна.
— Ще ти се обадя след един час — Козела изключи апарата, купи си ежедневниците, влезе в казиното, поръча кафе и се зачете.
Да, Маласа не лъжеше. Тодор Сандев, военният прокурор на Варна, беше намерен застрелян на верандата си в квартал „Траката“.
„Маласа почна да пипа“ — помисли Козела и го набра отново:
— Каква е следващата стъпка, момче? — попита той.
— О-о-о антракт, шефе! Сега е безумие да се работи.
„Така е.“ — помисли Козела, но на глас каза:
— Давам ти три дни отпуск, млади момко, на четвъртия ще се срещнем.
Вместо във Варна, Козела се озова в Констанца. „Държа се като тигър в клетка“ — мислеше той, докато се настаняваше в стаята си в хотел „Фиорела де маре“. Нямаше нито едно логическо обяснение, защо избра пътя на север край морето. И защо бягаше от истинската си цел, но и ако имаше, нямаше да е той — Иван Милетиев-Козела и едва ли щеше да е оцелял до тази възраст.