Спомен за светлина

Излязоха на обгорено парче земя. Огънят бе дошъл тук и явно си бе отишъл. Доскоро тук се бе издигал голям дървен склад, но беше рухнал. Само гредите тлееха, затрупани с отломки и опърлени трупове на тролоци.

Мъжете се струпаха около него смълчани. Единственият звук бе от пращящите пламъци. Студена пот изби на лицето на Талманес.

- Закъсняхме - прошепна Мелтен. - Взели са ги, нали? Драконите щяха да гърмят, ако се бяха запалили. Твари на Сянката са дошли, взели са драконите и са запалили склада.

Изморените членове на Бандата се струпаха около Талманес. „Съжалявам, Мат - помисли той. - Опитахме се…”

Изтрещя внезапен гръм. Разтърси Талманес до костите, а мъжете вдигнаха глави.

- Светлина! - възкликна Гайбон. - Тварите на Сянката използват драконите?

- Може би не - отвърна Талманес.

Сила закипя в него и той отново затича напред. Мъжете около него го последваха.

Убийствена болка го жегваше в хълбока с всяка стъпка. Той тичаше по улицата със статуите, с пламъците от дясната му страна и хладното безмълвие отляво.

_БУММ._

Взривовете не бяха достатъчно силни, за да са от дракони. Смееше ли да се надява за някоя Айез Седай? Джесамин тичаше, надигнала поли, с мъжете. Стигнаха ъгъла и се натъкнаха на задните редици на настръхнала сила Твари на Сянката.

Талманес изрева с изненадваща ярост и вдигна меча си с две ръце. Огънят от раната му беше плъзнал през цялото му тяло. Дори пръстите му горяха от него. Имаше чувството, че се е превърнал в една от онези статуи, осъден да изгори с града.

Обезглави един тролок с един размах и се хвърли към следващия. Съществото се отдръпна с почти плавно изящество и извърна към него лице, на което нямаше очи, а наметалото му не се раздвижи от вятъра. Бледите устни се разкривиха в ръмжене.

Талманес усети, че се смее. „Защо не?” А някои казваха, че нямал чувство за хумор. Задвижи се в Ябълкови цветчета във вятъра и удари напред дивашки, със сила и ярост, неотстъпващи на огъня, който го убиваше.

Мърдраалът явно го държеше в неизгодна позиция. В най-добрия случай на Талманес щеше да му трябва помощ, за да го надвие. Съществото се задвижи като сянка, преливаше от една форма към друга, страховитото му оръжие се стрелкаше към Талманес. Явно знаеше, че трябва само да го пореже.

Успя да го перне по бузата - върхът на меча му докосна кожата и сряза гладка ивица в плътта. Талманес обаче само се изсмя и удари по оръжието със своя меч, при което Сенчестият зяпна от изненада. Не се очакваше хора да реагират така. Трябваше да залитнат от изгарящата болка и да зареват, разбрали, че животът им е свършил.

- Вече ме прободе един от проклетите ви мечове, скапан козешки сине - изкрещя Талманес и нападна неумолимо. „Ковачът удря с чука”. Много неизящна форма. Подхождаше обаче съвършено на настроението му.

Мърдраалът се олюля. Талманес замахна плавно назад, изнесе меча си настрани и сряза бледата бяла ръка на съществото при лакътя. Крайникът се изви във въздуха, мечът на Сенчестия изпадна от сгърчените пръсти. Талманес се завъртя за инерция, посече с меча и отряза главата на Сенчестия над ключиците.