Спомен за светлина

- Група селяни отхвърлиха господаря си - каза Имарин. - Заслужил си го, както казват всички - Десартин беше ужасен човек. Имаше армия, една от най-големите извън Люгард, и като че ли се канеше да си основе свое малко кралство. Кралят не можеше да направи нищо.

- И Десартин беше отхвърлен? - попита Канлер.

- От прости мъже и жени, на които им беше дошло до гуша от жестокостта му - каза Андрол. - Накрая много от наемниците, неговите слуги, застанаха на наша страна. Макар и да изглеждаше силен, прогнилата му сърцевина доведе до падането му. Тук нещата изглеждат зле, но повечето мъже на Таим не са му верни. Хора като него не вдъхват вярност. Събират си приятели, други, които се надяват да споделят власт или богатство. Ние _можем_ и _ще_ намерим начин да го свалим.

Двамата закимаха, но Певара само го гледаше с присвити устни. Андрол се почувства малко глупаво. Не мислеше, че другите трябва да гледат към него, вместо към някой извисен като Имарин или могъщ като Налаам.

С крайчеца на окото си видя как сенките под масата се издължиха и се пресегнаха към него. Стисна челюсти. Нямаше да посмеят да го вземат пред толкова хора, нали? Ако сенките се канеха да го погълнат, щяха да изчакат, докато остане сам и се опитва да заспи.

Нощите го ужасяваха.

„Вече идват, когато не съм се вкопчил в сайдин - помисли си. - Да ме изгори дано, Изворът беше прочистен! Не би трябвало да губя повече от ума си!”

Стисна седалката на столчето си и след малко ужасът отстъпи и тъмнината се отдръпна. Канлер - който изглеждаше нетипично весел - каза, че отива да донесе нещо за пиене. Тръгна към кухнята, но тъй като никой не трябваше да върви сам, при вратата се поколеба.

- Мисля, че едно пиене и на мен ще ми дойде добре - каза с въздишка Певара и отиде да го придружи.

Андрол продължи работата си, а Имарин взе едно столче и седна до него. Направи го небрежно, сякаш търсеше добро място да отдъхне и гледка навън през прозореца.

Имарин обаче не беше от хората, които правеха нещата без поне няколко причини.

- Бил си се в Бунта на Нокс - тихо каза той.

- Казах ли това? - Андрол се захвана да пробива кожата.

- Каза, че наемниците се били на ваша страна. „На нашата страна”, така каза за бунтовниците.

Андрол се поколеба. „Да ме изгори дано. _Наистина_ трябва да внимавам.” Щом Имарин беше забелязал, Певара също щеше да е забелязала.

- Просто минавах оттам и се забърках в нещо непредвидено.

- Имаш странно и разнообразно минало, приятелю - каза Имарин. - Колкото повече научавам за него, толкова по-любопитно ми става.

- Не бих казал, че съм единственият с интересно минало - отвърна тихо Андрол. - Лорд Алгарин от Дома Пендалоун.

Имарин се отдръпна и се ококори.

- Как го научи?

- Фаншир имаше книга с благородните родове на Тайрен - позова се Андрол на един от войниците, който беше учен, преди да дойде в Кулата. - В нея имаше любопитна бележка. За Дом, притеснен от история с мъже с неприятен за упоменаване проблем, последният от които опозорил Дома преди няколко десетки години.