Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Разбирам. — Жената се ухили. — Плащаш си сметките от работата, която вършиш в някой магазин. — Госпожица Темпъл не каза нищо. — Кажи ми тогава, защото нищо не разбирам: коя си ти, че правиш такова… „разследване“?
— Никоя. Точно затова мога да го правя.
— Аха.
— Това е истината.
— А как те… наеха за първи път?
— Срещнах един мъж в един хотел.
— Един мъж? — Жената отново се ухили презрително. Госпожица Темпъл започна да изучава лицето й: почти ледената му безспорна красота непрекъснато се нарушаваше от проблясъците на саркастично неодобрение, все едно светът бе толкова настойчиво жалък, че дори това смайващо съвършенство не можеше да се изправи срещу яростната му атака. — Какъв мъж?
— Не го познавам.
— Но вероятно можеш да го опишеш.
Госпожица Темпъл затърси отговор и откри, че в обърканите й мисли се появява заместник-външният министър, началникът на Роже, господин Харалд Грабе.
— Ами… нисичък, доста спретнат, всъщност превзет, побелял, мустаци, лъснати обувки, властно държане, снизходителен, злобни малки очички, дебела жена — не че съм виждала жената, но понякога, ще се съгласите, понякога човек просто знае…
— В кой хотел? — прекъсна я жената.
— „Бонифас“.
Жената изви презрително устни.
— Колко порядъчно от твоя страна…
— Пихме чай — продължи госпожица Темпъл. — Той предложи да се заема с тази задача. Аз се съгласих.
— За колко пари?
— Казах ви. Не го правя за пари.
За пръв път госпожица Темпъл почувства, че жената в червено е изненадана. Беше извънредно приятно. Жената стана и отново отиде до лампата, за да си запали втората цигара. Върна се на мястото си и каза по-спокойно, все едно се чудеше на глас:
— Разбирам… Предпочиташ… влияние?
— Искам нещо различно от парите.
— И какво е то?
— Това е моя работа и няма връзка с настоящия разговор.
Жената се сепна, все едно я бяха зашлевили. Много бавно се изправи, висока като съдия над седналата госпожица Темпъл. Когато заговори, гласът й бе стегнат и уверен, все едно вече е взела решение, а разпитът досега е бил само необходима процедура:
— Не знаеш името на този, който те праща?
— Не.
— Нямаш представа кой ще те чака?
— Не.
— Нито какво са искали да откриеш?
— Не.
— А какво откри?
— Някакво ново лекарство, най-вероятно еликсир, който се прилага върху нищо неподозиращи жени, за да ги обрече на живот, подчинен на покварени апетити.
— Разбирам.
— Да. И смятам, че вие сте най-покварената от всички.
— Сигурна съм, че си напълно права, мила моя. Имаш с какво да се гордееш. Фаркухар!
Последното беше вик — с изненадващо покоряващ заповеднически тон — към ъгъла на стаята, скрит от поглед зад параван за преобличане. Госпожица Темпъл чу как се отвори врата и след миг иззад паравана излезе придружителят й от по-рано. Беше още по-червен и бършеше уста с опакото на ръката си.
— М? — изсумтя въпросително. После преглътна и добави: — Да, госпожо?
— Тя излиза.
— Да, госпожо.
— Дискретно.
— Както винаги.
Жената погледна госпожица Темпъл и се усмихна.
— Внимавай. Тази има тайни. — И без да каже и дума повече, жената излезе. Мъжът, Фаркухар, се обърна към госпожица Темпъл и й кимна към паравана.
Вратата зад паравана водеше в сервизно помещение, в което имаше няколко дълги маси и вана, пълна с лед. На една от масите се мъдреше голяма чиния с недоядена шунка, а на друга — какви ли не отворени бутилки. Миришеше на алкохол. С жест Фаркухар показа на госпожица Темпъл, че трябва да седне на единствения стол, прост дървен стол без възглавници, с висока облегалка и без подлакътници. Той пък отиде при шунката, отряза си розово голямо парче, набучи го на върха на ножа и го лапна. Задъвка усърдно. Преглътна, отиде до другата маса и надигна някаква кафява бутилка. Издиша шумно, избърса уста и остави бутилката на масата.
Вратата в другия край на стаята се отвори и влезе другият пазач, с плоската. Още от прага попита:
— Видя ли нещо?
— Какво?
— Един тип в червено. Души наоколо.
— Къде?
— В градината?
Фаркухар се намръщи, после пак надигна кафявата бутилка.
— Видели са го отпред — продължи другият.