Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Кой е?
— Не знаят.
— Може да е всякакъв.
— Може.
Фаркухар пак отпи, остави бутилката и кимна към госпожица Темпъл.
— Трябва да я изкараме.
— Да я изкараме?
— Дискретно.
— Сега ли?
— Да.
Мъжът на вратата сбърчи нос и попита:
— Какво е това?
— Шунка.
— Пиенето, какво е пиенето?
— Ами… — Фаркухар взе бутилката и я помириса. — С подправки е. Има вкус на… май на карамфил. И пипер.
— От карамфила ми се повръща — измърмори другият, погледна навън и каза: — Добре, чисто е.
Фаркухар щракна с пръсти към госпожица Темпъл и тя стана и тръгна към отворената врата. Другият я хвана за ръка и се ухили. Зъбите му бяха жълти като кашкавал.
— Казвам се Спраг. Ще вървим тихичко. — Тя само кимна, очите й гледаха съсредоточено белия нагръдник на ризата му, изцапан с петънце яркочервена кръв. Възможно ли бе току-що да се е бръснал? Трепна, понеже Фаркухар хвана другата й ръка. Двамата се спогледаха над главата й и я поведоха. Държаха я здраво.
Изведоха я на двора, краката им скърцаха по чакъла. Беше станало студено. Нямаше звезди нито луна, но дворът беше обграден с осветени прозорци и не бе трудно да виждат пътеката, която се виеше сред храстите, статуите и големите каменни саксии. Отсреща сигурно бе другото крило на къщата. На госпожица Темпъл й се стори, че вижда движението на много хора — може би танцуваха — и чува слабите звуци на оркестър. Това сигурно беше празненството, основното празненство. Само да можеше да се отскубне и да дотича там, но знаеше, че дори да успее да изрита единия си пазач, няма да може да го направи и с двамата. Сякаш разчели мислите й, те стиснаха ръцете й още по-здраво и я поведоха през някакъв проход към двора с каретите. Спряха пред една — елегантна, черна — и Фаркухар погледна мястото на кочияша.
— Кой е сега?
— Твой ред е — отвърна Спраг.
— Не е.
— Аз карах до Пакингтън.
Фаркухар изсумтя недоволно, а Спраг се изкикоти, отвори вратата и се качи. После протегна дебелите си ръце да вземе госпожица Темпъл. Фаркухар изпухтя и я вдигна, все едно беше лека като перце. Докато твърдите пръсти на Спраг я хващаха за ръцете, а после за раменете, наметалото й се разтвори и предостави на двамата мъже сензационна гледка към коприненото й бельо. Спраг грубо я блъсна на отсрещната седалка и тя неудобно разпери ръце и крака, за да не падне. Продължаваха да я гледат, докато се загръщаше в наметалото. После се спогледаха.
— Ще стигнем бързо — каза Фаркухар на Спраг. Той само сви рамене, лицето му беше неубедителна маска на незаинтересованост. Фаркухар хлопна вратата на каретата. Спраг и госпожица Темпъл се гледаха в мълчание. След миг каретата се разтресе от тежестта на Фаркухар, който се качи на капрата, и след още миг потеглиха.
— Чух, че споменахте Пакингтън — каза госпожица Темпъл. — Удобно ми е, може да ме оставите там, за да хвана влака.
— Божичко! — ухили се Спраг. — Тя била слушателка!
— Вие не шепнехте — отвърна госпожица Темпъл. Тонът му не й хареса. Всъщност Спраг изобщо не й харесваше. А и беше ядосана на себе си, че не се бе загърнала по-хубаво с наметалото, докато я качваха в каретата. Спраг я оглеждаше безсрамно. — Престанете да ме гледате — сопна се тя накрая.
— Какво лошо има? — Той се изкиска. — Видях ви и преди малко.
— Да, и аз ви видях преди малко.
— Имам предвид още по-рано.
— Кога?
Спраг изчопли мръсотията изпод нокътя на единия си палец и каза:
— В Холандия са измислили стъкло, което от едната страна прилича на огледало, ама от другата си е чист прозорец.
— Така ли? Е, това умно ли ви се струва?
— На теб сигурно не. — Усмивката на Спраг стана по-широка и доволна, ако не и направо злобна. Госпожица Темпъл пребледня. Огледалото, където се бе преоблякла, където си бе сложила маската с перата и беше облизвала устни като животно. Бяха я гледали през цялото време, бяха я гледали заедно, все едно беше някой египетски водевил.
— Господи, колко е горещо тук — изкикоти се Спраг и разхлаби яката си.
— Според мен пък е доста хладно.
— Може би едно питие ще те стопли?
— Не, благодаря. Но може ли да ви питам нещо?
Спраг кимна разсеяно и извади плоската от палтото си. Докато отвинтваше капачката, госпожица Темпъл усети, че каретата започна да се подрусва различно. Бяха излезли от калдъръма и пътуваха по павирания път. Спраг отпиваше, издишаше шумно и бършеше уста между глътките. Госпожица Темпъл продължи: